Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

В испанския и португалския език река е „rio“. За това имената на много градове в Латинска Америка, стоящи на реки, започват с „Рио“.

Въпреки това, най-големият от тези градове Рио-де-Жанейро, е получил името си по грешка.

Португалските мореплаватели се оказали на това място на 1 януари 1502 г. Те приели залива за устие на река и го нарекли Rio de Janeiro – „януарска река“.

Реки след това не са намерили, но името било прикачено и към залива, и към основния град.

Панамският канал не е единствения воден път, съединяващ Атлантическия и Тихия океан.

В Уайоминг има ручей, който е разделен на два потока.

Първият отива на запад до Тихия океан през Колумбия и река Снейк, а другият на изток към Атлантическия океан през Йелоустоун, Мисури и Мисисипи.

Кораб през този ручей не може да премине, но рибите могат да мигрират напълно.

Днес все повече и повече археолози и специалисти по архиви търсят помощ в интернет.

По този начин те могат не само да намерят интересна информация, но и да вземат участие в каталогизацията, записването на документи, преводи на чужди и древни текстове, както и в решаването на древните загадки.

През 1825 г., на река Витам в Линкълншир, Великобритания е намерен меч от 13-ти век. На пръв поглед той изглежда съвсем обикновен.

Има тегло около 1 кг и дължина 96 см. Той е двуостър нож, а дръжката има форма на кръст.

Смята се, че мечът е бил изкован през 13-ти век, най-вероятно в Германия, както повечето от мечове по това време.

Загадката се крие в това, че на острието има надпис: „+NDXOXCHWDRGHDXORVI+“, направен от златна тел вграден в стоманата.

Никой не знае какво означава това и защо е направен този меч.

Британската библиотека е създала уеб сайт с информация за меча, като се е обърнала към аудиторията с предложение,  да се разшифрова надписа на древния меч.

Джон Уиклиф, виден английски богослов от XIX век, е написал редица статии, обвиняващи Църквата в нейните усилия да заработи пари за сметка на папството и да контролира обществото.

Разбира се, тези негови работи били смятани за ерес.

По решение на събора в Констанс Джон трябвало да бъде публично изгорен. По време на екзекуцията Уиклиф изобщо не е почувствал болка.

До този момент той не е страдал от заболяване, при което се притъпява болката, нито е използвал специални медикаменти.

Как Уиклиф е успял да избегне страданието по време на екзекуцията?

Сега е ваш ред. Де да можеше всеки да не чувства болка, когато го горят. И все пак на Джон му се е отдало това. Как ли го е направил?

А сега да видим кой познава добре историята и то тази на Църквата.

Ако не сте добри по история и не ви се рови за допълнителна информация ви предоставям …..

Отговор: Когато е била извършвана екзекуцитя над Джон Уиклиф, той е бил мъртъв вече от 30 години. Духовенството разкопало останките му, изгорило ги и ги хвърлило в реката.