Всички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

В Атлантически океан се разрази буря. Корабът се блъскаше във вълните, като безпомощна треска.

Хората се ужасиха. Всички очакваха най-лошото.

Един от  пътниците започна да вика:

– Господи, спаси кораба! Господи, корабът потъва, той скоро ще се разхвърчи на трески. Спаси го!

Някой го побутнал по рамото и се чул разгневен глас:

– Защо вдигаш такъв шум? Твой ли е корабът или какво?

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.