Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Драган закачи телефонната слушалка и се замисли.

– Май казах твърде много, – намръщи се той. – Ех, да можех да върна част от думите си назад. Вероятно ще си имам проблеми. С моето бърборене сам си ги създадох.

Майка му бе го учила още от малък:

– Практикувай мълчание. Това ще те избави от множество конфликти.

И той бе опитвал не веднъж, но …

В разговорите не се въздържаше и използваше думите, за да лъже, заблуждава, преувеличава и манипулира.

Оставайки сам след подобни разисквания, Драган си спомняше думите изречени в гняв и безпричинно обвинение.

Бързо се гневеше, но му бе трудно да се извинява. Безочливо нападаше, но не искаше да признае вината си дори в момента, когато я осъзнаеше.

В тишината Драган чуваше обвиненията, които го изобличаваха.

Той си спомни за чичо си, когото лекарят след прекаран инфаркт го бе посъветвал:

– Говорете по-малко и по-рядко. Доказано е, че това намалява стреса и облекчава напрежението.

Използвайте думите си така, че да насърчавате другите и да угаждате на Бога.

„Божията воля е, като правите добро, да затуляте устата на невежите и глупави човеци“.

Една вечер около масата се проведе интересен разговор между членовете на едно малко семейство. Бе поставен интересен въпрос за разсъждение:

– Какво би подарил на Спасителя в знак на любов към него?

Главата на семейството потърка чело и каза:

– Няма нищо на света, което би било достойно за Неговата безгранична любов, но бих умил уморените Му и прашни нозе.

– А аз бих го покрила с най-хубавата завивка, за да си отдъхне, – добави майката с усмивка.

Само малкото момче мълчеше, гледайки замислено към тъмния прозорец.

– А ти сине, какво би дал на Исус? – попита бащата.

– Имам една играчка, която много обичам, плюшеното конче. Него ще подаря на Господа.

Майката и бащата се разсмяха.

Изведнъж се чу тропот. Някой хлопаше на вратата. Бащата стана и отвори. Всички се умълчаха.

Пред тях стоеше просяк. Дрехите му бяха мръсни. Тук там по тях се виждаха дупки. Краката му бяха немити кой знае от кога. Брадата му бе сплъстена, а очите гурелясали.

Бащата попита с отвращение:

– Какво искаш?

– Мога ли да пренощувам у вас? – със задавен глас попита просяка.

– Иди си, – смръщи вежди майката, – непознати не пускаме в дома си да нощуват.

Изведнъж момчето извика:

– Почакайте, чичко …..

Детето притискаше до гърдите си малкото плюшено конче, изтри сълзите си и подаде играчката си на непознатия.

Просякът излезе и вратата се затвори след него. Малкото семейство стоеше безмълвно.

Бащата и майката бяха навели глави и не смееха да погледнат сина си в очите.

В живота често изказваме красиви думи, но не ги прилагаме на дело. Тогава те превръщат в нещо празно и лъжливо.

Истинската любов и доброта се познава не по словата, а по проявлението им.