Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Вечерта обгръщаше селището с нощното си покривало. Преди това го изтръска и на небосвода заблещукаха хиляди светлини.

Севдалин, Данчо и Марко бяха седнали на каменната ограда обграждаща един занемарен двор и се наслаждаваха на спокойствието и мира, които царяха наоколо.

Заблудено комарче бръмчеше край ушите им, но те не му обръщаха внимание.

Разговорът така ги бе завладял, че не усетиха, кога се стъмни.

– Какво ни причинява греха? – попита Данчо и вдигна показалецът си нагоре.

– Много просто, – засмя се Севдалин, – поставя ни в центъра на събитията и всеки от нас започва да живее само за себе си.

– Поради нашия егоцентризъм се мотивираме от собствените си желания, нужди и чувства, – отбеляза Марко.

– За това повече гледаме какво нямаме, – плесна с ръце Севдалин, – отколкото на това, което ни принадлежи.

– Тъй като сме фокусирани повече към себе си, започваме да се съревноваваме с другите по купчината материални неща, които натрупали, – махна с ръка Данчо. – За това сме неудовлетворени, а това поражда завист.

– Завистта винаги е егоистична, – допълни Марко.

– Освен това – напери се Данчо, – човек търси надежда, мир, почивка, смисъл, цел и мотивация за да продължи напред, но в неправилната посока – в творението, а не в Твореца.

– Творението е създадено с цел да ни сочи Твореца, – поясни Севдалин.

– Важното е да откриеш Даващия, – натърти Данчо. – Само в Него сме свободни и удовлетворени. В Господа е единствената ни почивка.

– Божията благодат предизвиква в нас радост и благодарност, – каза въодушевено Севдалин. – Ще имаме мир в живота си, ако сме се примирили с Бога.

– Днес Той е протегнал ръка към нас, глупаво е да Му се отказва! – заключи Марко.

Тримата се надигнаха и всеки потегли към дома си, насърчен от мислите, които бяха възникнали по време на разговора им.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Небето бе започнало да се прочиства. Облаците се разкъсаха. Появиха се петна ясно небе. Между тях се нижеха копринени нишки.

Някъде високо бушуваше силен вятър, който събираше и пак сплиташе облаците, но на земята въздухът беше напълно стихнал.

Носеше мирис на мокра трева и се открояваха ясно голи корени.

Лозан и Димитър свалиха дъждобраните си и продължиха разходката си. Въпреки дъжда разговорът им не бе секнал.

– За да преминем през кризисни сезони и социални смущения, – отбеляза Лозан, – трябва да се отнасяме към себе си и другите хора така, както Бог се отнася към нас, с благодат, милост и прошка.

– А какво е благодат? – попита Димитър.

– Благодатта означава, че Бог винаги ни дава това, от което се нуждаем, а не това, което заслужаваме. Ако получаваме заслуженото, то нямаше да сте тук. Бог е против горделивите, но дава благодат на смирените.

– Нима всеки, който иска сам да си направи нещата е горделив? – недоволно махна с ръка Димитър.

– Въпроса опира до това, – наблегна Лозан, – че такива не смятат Бог за необходим. Те нямат нужда от Неговата благодат.

– Обикновено човек подхождат към нещата с мисълта: „Ако това трябва да стане, зависи единствено от мен“, – подчерта Димитър.

– Да, но когато си смирен и признаеш, че не можеш сам да се справиш, Бог излива своята благодат.

– И какво очаква в замяна? – настъпи предизвикателно Димитър.

– Бог разчита, че на такива, на които е била показана благодат, ще я проявят към другите.

– Всеки преминава през трудни времена, – уклончиво каза Димитър.

– За да си емоционално здрав това, което Бог ти е дал трябва да го споделиш с другите. Ето например, днес много хора са под стрес. Останали са без работа. Загрижени са за неясното си бъдеще. Не знаят как ще преживеят до следващия ден. Към такива трябва да бъдем внимателни и мили.

– А тези, които трудно можеш да обикнеш? Такива, които остро отговарят, все се съмняват, говорят преди да те изслушат…..

– Те също водят битки и се нуждаят не по-малко от нашата подкрепа. Няма нищо друго, което така да обезоръжи хората, както показването на повече благост.

Двамата замълчаха.

– Бог ни дава благодат, – възторжено възкликна Лозан. – За това трябва да отидем и да я раздадем на другите, за да разберат, какво Исус е направил за тях.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.