Гладно плачещо бебе не може да се успокои с дрънкалка. То няма да престане да плаче, докато не се утоли глада му с мляко.

Така и душата на възрастен човек не може да бъде наситена без Бога.

Псалмопевеца описва жаждата, измъчваща всеки човек така: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“

В човешкото сърце не могат да живеят две противоположни сили.

Там където има съмнение, не може да живее вяра. Там където цари омраза, не оставя място за любов. Там където се издига егоизмът, изчезва състраданието. Има ли загриженост, няма вход за доверието.

Бог няма да дели властта в човешката душа с никого и нищо, което е по-малко от Него.

Сигурен ли си, че нищо не измества Бог от твоето сърце?

Не позволявай на нищо в душата ти да се установява на мястото на Христос, но „предай пътя си на Господа“.

Един отшелник монах поискал да опита всички съблазни на живота, защото не можел повече да издържа пред изкушенията.

Надянал сандалите си и се готвел вече да тръгне на дълъг път, когато видял близо до себе си още един монах, който също обувал сандалите си.

– Кой си ти? – попитал той непознатия.

– Аз съм твоето его, – бил отговорът. – Именно по мое желание ти реши да се махнеш от тук. Знай, че където отидеш, аз винаги ще бъда с теб.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Жената на един агарянин имала ужасни болки в гърдите. Лекарствата, който ѝ давали лекарите, не ѝ носили облекчение.

Състрадателният ѝ съпруг я качил на коня си и двамата се насочили към женски манастир, известен с чудотворните лечебни свойства на светената си вода.

Валял силен дъжд и двамата съпрузи изгубили пътя, защото той бил размит. Едва вечерта пристигнали в манастира, когато монахините си лягали.

Пазачът не им отворил вратата. Тогава те го помолили за една стомна със светена вода. За него всички води били еднакви. Налял им вода от най близката локва, като предварително я размътил с краката си.

На другия ден агарянинът докарал вол в дар за манастира, като благодарност за изцелението на жена си.

Когато пазачът чул разказа на щастливия съпруг за чудото, случило се на жена му, се покаял пред Господа за своето коравосърдечие и високомерие.

Често под възпитание разбираме „мъмрене“, налагане свои вкусове, изисквания, задачи, планове и мечти. Навярно сте чували подобна фраза: „Възпитах го такъв, какъвто трябваше да бъде, аз зная какво трябва да знае и какво е нужно да прави“.

Възпитанието е по-скоро помощ при развитието. Родители, които отглеждат детето си, могат да се сравняват с градинари, които помагат на растението да порасте. Работата на градинаря е да осигури вода, достатъчно светлина, като плеви около него и да наторява почвата наоколо. Той създава условие за развитие на растението, а не го дърпа за върха.

Диалогът помага на родителят да разбере детето си.

Какво означава да разбереш детето си? Това е преди всичко да познаваш нуждите му и да ги взимаш под внимание.

Потребностите се изменят не само с възрастта, но и индивидуално, в зависимост от пътя, по които върви детето. Ето защо в диалога е важно да чуете детето си, за да разберете: защо не слуша, отказва да прави някои неща или се държи грубо.

Грубата интерпретация на думата „възпитание“ е, когато без да изслушаме детето и то не слуша, го караме насила да направи нещо. Когато говори грубо, поправяме го без да се интересуваме за причината. Или ако детето е обидено му казваме: „Няма защо да се обиждаш от това, сам си си виновен“. Такова възпитание не приемам……