Живко плесна с ръце и каза:

– Колко жалко, че животът не винаги ни дава втори шанс.

– Така е, – съгласи се Тотьо. – Има моменти, когато нашите лоши решения, като груба дума, казана на приятел, грешка в работата, нездравословен житейски избор, ни струват скъпо.

Пано въздъхна:

– Губим приятелство. Уволняват ни от работа. Здравето ни се влошава…..

– А ако променим решението си? – попита Климент.

Тотьо махна с ръка:

– И тогава нямаме гаранция , че всичко ще се управи.

– Само Божията милост може да ни даде отново втори шанс, – усмихна се дружелюбно Вълчо. – Милостивият Бог ни облива с прошка и ни окъпва с любов. Той винаги е милостив и състрадателен. Помолим ли Го за прошка, винаги ни я дава.

Стефан допълни:

– Той е Бог на милост, за това ние можем да живеем без страх. Винаги имаме достъп до мира, който Той ни дава щедро и изобилно.

Вълчо продължи ентусиазирано:

– Той обещава винаги да бъде с нас и да ни преведе през всяка тежка ситуация и всеки труден период. Дори когато правим грешки, Той винаги предлага прошка на каещото се сърце.

– Мисля си, – почеса се по главата Живко, – вместо да се безпокоим за вчера, Божието желание не ни ли насочва към днешния ден?

– Това е красотата на милостта, наличието на втори шанс, с поглед напред, насочен към бъдещето, което Той е приготвил за нас, – усмихна се тържествуващо Вълчо.

Борис бе навел глава, ровеше с обувката си пръстта и като че ли се оправдаваше:

– Знам, че го разстроих, но мисля, че ще го забрави. Но …

– Не точно. Хората помнят нещата, които ги нараняват, – възрази Трифон.

– Вярно е, ще го помни дълго, – с огорчение отбеляза Борис. – Ти не знаеш, колко лошо постъпих с него. Едва ли някога ще ми прости.

– Изпадаш в другата крайност, – смъмри го Трифон. – Само Бог може да прости така. Той не се променя. Но това означава, че щом Той може и ние сме длъжни да го правим.

– Много сериозно го нараних, но не мога сега да ида при него, – отчаяно извика Борис.

– Тогава как служиш на Бога? – попита го Трифон. – Просто иди и се помири с него.

Борис въздъхна. Надяваше се да му се размине, но май трябваше да иде и да поиска прошка.

„Ами ако му откаже“, – тази неспокойна мисъл се завъртя в ума на Борис.

Накрая той тръсна глава и каза:

– Ще го направя, защото Бог иска така.

Йордан Попов бе войник и изпълняваше всяка дадена му заповед.

По време на военна операция в Близкия изток Попов призна:

– Бяха убити по грешка членове на невинно семейство, дължа искрено извинение пред останалите от това семейство.

Той помоли бащата:

– Аз съм войник, – каза му Йордан чрез преводач, — но аз също имам деца и сърцето ми скърби за теб.

Мъжът му отговори:

– Благодаря ви за искреността ви. Няма да държа в сърцето си нещо против вас.

Той даде много щедър дар на Попов. Това е дарът на прошката.

Прощавайте, както Господ е простил на вас.

Какво ни позволява да имаме такива състрадателни, прощаващи сърца?

Божията щедра любов.

Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.

Румен бе разочарован от себе си.

– Въпреки, че получих прошка за всичките си грехове, аз все още съгрешавам, – казваше си той. – Опитвам се да не го правя. Мразя греха, но все още продължавам да греша.

Реалността на греха бе единствения обезсърчаващ и депресиращ факт, който действаше в живота на Румен.

Баща му, когато чуеше оплакванията му, го насърчаваше:

– Гледай напред с надежда. Един ден, когато стигнем в дома на Отца, нашите греховни наклонности, действия, думи и чувства ще паднат като омърсена дреха.

– Дано да стане така, – въздишаше неуверено Румен.

А баща му продължаваше още по-напористо:

– Това, което ще остане е характерът на Христос, който се е развил в мен и в теб по време на живота ни на земята.

– И ние ще бъдем като Исус, – радостно възкликна Румен.