Безсилна съм пред множеството проблеми в този свят, като глад, войни, нарушаване на човешките права.
Дори и да бъда доброволка, в каква да е дейност на благотворителност, резултата е нищожен. Не бих могла да разреша всички проблеми.

Гледах предаване, където разказваха за овчар, който се издържал от домашно направено сирене. Сиренето се прави от много мляко, за това е ценна всяка овца.

Последователите на Христос се сравняват с овце, защото живеят заедно и в покорство, като служат в света, споделяйки Божията любов. А Бог е онзи, Който трансформира несъвършените ни усилия, за да се достигне до истинската промяна на хората в този свят.

Лазарина все бързаше за някъде. Когато я питаха:

– Накъде си се забързала?

Тя отвръщаше:

– Имам толкова много работи да свърша, че не знам дали ще ми стигне времето изобщо.

Когато човек я погледнеше, виждаше едно изтощено младо момиче, което е на предела на силите си.

Веднъж сподели с приятелката си Лиляна:

– Графикът ми става все по-натоварен. Понякога ми се иска да избягам на някой самотен остров.

Да, Лазарина имаше нуждаот утеха и мир в душата си.

Лиляна я погледна и се усмихна:

– Знаеш ли, аз уповавам само на Бога, независимо в какво положение е намирам. За да придобия този мир в себе си, започнах да отделям от 15 до 20 минути на Бога в молитва., четях Словото Му.

– В къщи ако ме видят с Библия в ръката или ме заврят, че се моля, ще ме вземат на подбив.

– Времето и мястото, което прекарвам с Бога са различни, каза Лиляна. – Понякога излизам на открито или сядам в някое тихо ъгълче.

– Защо Бог оставя хората да се изморяват, – попита Лазарина сякаш думите на приятелката ѝ бяха минали покрай ушите ѝ. – Не е ли по-добре да бяхме сътворени неуморни и да нямаме нужда да възстановяваме енергията си.

– А не си ли мислила, че имено умората е един от начините, с които Исус ни призовава към себе си?

Лазарина мълчеше навъсила вежди.

– Не виждаш ли, – продължи Лиляна, – че само при Него можем да намерим почивка. Когато сме отрудени и обременени, Той ни дава сили. Възстановява ни и ни укрепва със Своята любов.

– Е, какво пък, – въздъхна Лазарина, – може би наистина при Богаще намеря отдих от трудното си ежедневие……

В Милано, в близост до сградата на фондовата борса е поставена 11 метрова мраморна скулптора във вид на човешка длан с вдигнат среден пръст.

Тази скулптура, озаглавена L.O.V.E. (Л.Ю.Б.О.В.) е създаден от италианския скулптор Маурицио Кателан.

Попитан за смисъла на скулптурата, Кателан подчертал, че  L.O.V.E. е израз на любов.

Той е помолил да не се разглежда неговото произведение, като символ на световната финансова система.

Каквото и да е кучето, на него му е нужно едно – любовта на стопанина.

Дори вашият питомец да не отстъпва по размер на добре хранено пони, не бихте отменили прегръдката, нито дежурното чесане по корема и всичко останало, което доставя удоволствие на вашият любимец.

Не бихте могли да задържите усмивката си при вида на този великан, който дори не подозира поне малко, колко е голям ….

Погледнете го само! За него всичко изглежда естествено…..

Живееше един хамстер. Той беше много независим. Обичаше да се увива в червената коприна на покривката на масата и да си мие краката в каничката за кафе.

След една година в този дом се появи котарак. Той беше още съвсем млад. В началото ядеше супа, зеле, моркови, варени картофи и всичко, което получаваше или сам можеше да си открадне.

Котаракът много искаше да се запознае с хамстера. Той отделяше най-малко два часа, за да го съзерцава . Наблюдаваше го, как ходи, как яде, дори как спи.

Хамстерът оставаше напълно равнодушен към тези погледи и безкрайни наблюдения.

Веднъж котаракът бе поставен на масата. Той я изследва внимателно, за да открие нещо интересно за ядене, но уви за себе си нищо не откри.

На същата маса поставиха и хамстера. Той изобщо не обърна внимание на котарака, а бавно изследва всяка паднала трошичка, а след това с всичко открито натъпка бузите си и започна да дъвче.

Котаракът лежеше по корем, протегнал нос към хамстера и го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж хамстерът забеляза рижата муцуна, дотича до нея и захапа носа на котаракът със зъбите си. Сега вече се знаеше, кой е доминиращият в тази къща.

По- късно котаракът независимо от това, къде се намираше, съзерцаваше хамстера на почтително разстояние и ако малкото скокливо животинче се затичаше към него, прикриваше носа си.

Котаракът следеше хамстерът макар и от далече, но не предприемаше нищо срещу него.

Минаха години. Котаракът остаря, хамстерът отдавна не е вече между живите, но спомените са си спомени.

Котаракът гонеше гълъби, мишки и всичко, което се движеше, но от време на време повдигаше глава нагоре и съзерцаваше мястото, от където се появяваше хамстера. Може би се надяваше, да го види пак……

Е, ако това не е любов, здраве му кажи.