Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Мракът нахлуваше в стаята бавно и постепенно.

Катя наблюдаваше как светлината се стопява и разсъждаваше на глас:

– Колко грозна би изглеждала земята, ако бе останала мрачна, безплодна и пуста.

Фантазията ѝ се развихри и тя си представи как се появяват папрати, екзотични орхидеи, плачещи върби, полета покрити с трева и разноцветни цветя, …

– Ах, каква красота, – възкликна Катя, – останах без дъх!

Тя прибра ръце пред себе си и се запита:

– Как изглежда земята на моя живот? Скучна или лишена от истинската красота на радостта и щастието или е пуста поради липсата на любов?

Въздъхна тежко и продължи:

– Най-вече грозна заради белезите от греха и страданието.

Внезапно Катя трепна и се оживи:

– Ако Бог чрез силата на Своето Слово е трансформирал планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за мен. …. просто трябва да го помоля за това ….

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.

Мишо редовно се бореше със съвестта си, защото искаше да има мир в сърцето си.

Но мир не се постига, чрез отричане на това, което бе направил. Нито извиненията или опитите да се измъкне от отговорност. Така или иначе, въпреки нежеланието му понасяше последствията от неправомерните си действия.

Баща му често му повтаряше:

– Можеш да работиш усилено, за да бъдеш „добър“, но това няма да компенсира грешките ти. Докато не признаеш, какво си направил, няма да стигнеш до никъде.

Мишо не винаги бе съгласен да си признае, защото се страхуваше, че ще изпадне в нечии очи.

Изграждаше си алиби, измисляше извинения или се опитваше да се споразумее, но това не му помагаше особено много.

Гордостта държи всеки в тъмнина. За това слага маска и избягваме всичко, което може да го доведе до възстановяване.

Всеки, който иска обновяване е нужно да се изчисти. Достатъчно е само да признае това, което дълбоко в себе си знае, че е истина:

– Виновен съм. Направих …..

Когато човек признае грешките си, той спира да се бори, а това води до освобождение.

Какво облекчение е най-накрая да се освободиш от товара на своите лъжи и извинения, като ги признаеш.

Когато изповядате греха си, ще си възвърнете вътрешния мир и съкрушеният ви дух ще бъде обновен.

Изповедта е акт на честност и смелост. Това е желание да повериш себе си на милостта на един любящ и прощаващ Бог.