Крум плесна със ръце:

– Знаеш ли, Петре, че гробището е едно от най-богатите места на земята.

Приятелят му го изгледа недоумяващо.

– Говоря за специален тип гробище, – поясни Крум. – Там където са погребани книги, които никога не са били написани, песни, които изобщо не са се пели, изобретения, които не са били създадени и мечти, които не са оживели.

– Трагедия е, – сбърчи нос Петър, – че страхът, отлагането и съмнението държат тези подаръци заключени.

Крум въздъхна:

– Спомнян си преди време имах идея за проект, но си мислех, че сега не е подходящия момент.

– Аз бях подбуден да напиша една книга, – тъжно поклати глава Петър, – но някой ми каза да я сложа на рафта. Минаха месеци и прочетох произведението на някой, който бе написал нещо подобно. Тогава осъзнах, че съм заровил подаръка си в колебание.

– Неизползваните подаръци не избледняват, – усмихна се с тъга Крум, – те преминават просто към някой друг, който е готов да изпълни Божията воля.

– Бог не ни е дал дарове, за да се презапасяваме, а да може светът да бъде благословен чрез нас, – с болка констатира Петър.

Не чакайте! Започнете да пишете, да пеете, да изграждате и да водите това, което Бог е сложил в ръцете ви.

Единственото по-лошо от провала е да оставиш тази земя пълна с неизползван потенциал.

Не е престъпление да си беден. Бедата е, когато си мързелив.

Стойчо бе ленив. Единственото, към което се стремеше, бе да не се напряга и да не прилага много усилия. Бе чувал от дядо си:

– От работа човек не става богат, а гърбат.

Стойчо обичаше сутрин да се излежава до късно. Жена му, леля Дона, по три пъти най-малко идваше да го събуди.

Тази сутрин горката не се сдържа и изнесе завивките му навън. На Стойчо му стана студено и започна да мърмори:

– Голям шеф се извъди. Не даваш на човека да си почине малко……

– В гробищата е почивката, – извика леля Дона. – Там ще пише: „Тук почива Стойчо“. Я ставай, че има работа в градината. Зимата от къде ще вземем зеленчук и плодове?

– Господ се грижи за всички, – подвикна ѝ Стойчо. – Няма да умрем гладни.

След това се надигна от кревата, обу си скъсаните обувки, които използваше за работа и се затътри сънливо навън.

– Айде, че ще мръкне, – опяваше още по-висока леля Дона.

– Не бързай толкова, по-леко я карай, – усмихваше се Стойчо. – Ще остарееш бързо.

Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?

Ужасна жега и нетърпима топлина. Слънцето пръска безмилостно лъчите си. А хората пълзят по стръмния път към гробищата.

Погребваха дядо Стоимен. Що рев бе, що чудо. Жените, като че ли се надпреварваха коя по високо да ридае и стене.

Даже и жена му, баба Цола, се включи в състезанието. По погледите на околните можеше да се разбере, че тя е крайния победител.

Как няма да спечели надпреварата, като освен вопли нареждаше и такива „жални“ думи:

– Ох, на кого ме остави?! Сега ли намери да си отидеш, когато на внуци да се радваш……

Това само бе прелюдия, тепърва предстоеше обвинителната реч:

– Защо ме остави сама? Сега кой ще ходи на магазина за хляб и да се реди по опашките? Ами на пазара в неделя, кой ще иде? Кой ще храни кокошките сега? А сега аз как сама кокошка да заколя?

Всички знаеха, че дядо Стоимен на мравката път правеше, на човек не посягаше, та едва ли кокошка ще заколи.

– Какви внуци? – шепнеше от зад комшийката. – Нали единият има само един син, а другия няма и намерение да се жени.

– Че как ще се жени, – засмя се кака Дора, – нали жените ги сменя като носни кърпички.

Всички се бяха събрали да изпратят човека, който на никого не бе направил зло, за разлика от жена му, но бе популярен с едно.

Първи пристигаше в кръчмата, а последен го изтъркулваха из под масата в заведението, не защото имаха нещо против него, кротък тип беше, ама трябваше да затварят.

Иван пътувал с баба си и дядо си по магистралата. По пътя имало доста места, където имало малки паметни плочи, окичени с цветя.

Иван попитал:

– Бабо, какви са тези паметници?

– На това място са ставали пътнотранспортни аварии и някой е загинал.

Пристигнали на гробищата. Иван опулил очи и извикал:

– Ау, колко много аварии.