Пътят беше прав, почти без завои. Стоян шофираше по шосето без да мисли, въртеше волана автоматично. Просто си слушаше радиото и се любуваше на гледката.

Вече наближаваше работното си място, когато изведнъж възкликна:

– Но аз не отивам на работа! Нали бях ли тръгнал на гости у Стефан?

На кой ли не се е случвало подобно нещо? Повечето от нас са свикнали да изминават един и същи път всеки ден. И изведнъж осъзнаваме, че не отиваме там, където трябва. Просто се движим по навик.

Животът на Стоян, както и на всеки от нас е забързан максимално. Поемаме по познатия път и изведнъж …

– От време на време трябва да се спирам, – каза си Стоян, – за да реша накъде отивам и дали искам там да отида.

Приятелят му Слави често го съветваше:

– Попитай се: Накъде ме води сърцето ми? Кой ще ми показва пътя в живота? Кого ще следвам?

Когато го слушаше така да говори Стоян си казваше: „Трябва ли да го слушам? Или по-добре да правя това което съм решил? А не трябва ли да бъда малко по-отзивчив  към другите? Май трябва да им служа с по-голямо желание и готовност?!“

Не винаги човек може да отговори на всичките си въпроси, но поне ще смени посоката, ако има нужда от това.

– Всичко, което трябва да направя, – реши накрая Стоян, – е да се събудя и да следвам пътя, който ме води към целта.

Елена наричаше птиците, които идваха при хранилката „привлекателни“ и „непривлекателни“. Тя обичаше малките пъстри птици и не обичаше големите, които нямаха цветове по тялото.

Но въпреки всичко, Елена еднакво се грижеше за всички. Когато станеше студено, те малки и големи, шарени и едноцветни, имаше къде да намерят храна, от която се нуждаеха.

Всякакви хора идват при Исус, за да получат храна, за да оцелеят. Те често смятат, че са недостойни за това, в други случаи се чувстват силни и благословени.

Всички хора, по всяко време могат да намерят храна и подкрепа при Христос. Той е винаги до нас, за да ни помага и съдейства.

Когато сме в нужда, независимо дали се чувстваме достойни и силни или слаби и непривлекателни, Христос ни предлага любов, която лекува, духовно зрение, който ни води по правилния път и обновява духа ни.

Когато Му се доверим, разбираме колко сме ценни в Божиите очи, независимо от това, как хората ни оценяват или как сами се възприемаме.

Ние сме ценни за този, Който ни е сътворил.

Дойде пролетта и според нашите предци, това става не през март, а през април.

По-точно в деня на пролетното равноденствие започва срещането на пролетта и продължава до 1 април.

Като всеки спящ, който се е събудил, мъничката фея на дома се събужда недоволна. Хората се опитват да я успокоят с каша, мляко и хляб.

Но само храната не е достатъчна, за да умилостивиш малката фея. На нея ѝ е нужно да се забавлява. За това хората организират местни гуляи, разигравания, шегуват се едни с други. Смях и шеги се чуват в къщата през целия ден.

С течение на времето за срещането на пролетта и домашната фея постепенно са забравили, но обичаят да се шегуват помежду си, хората правят и до днес.

Фразата „На 1 април не вярвай на никого“ звучи и сега актуално.

Богат турист закупил в Италия ценна картина от Ренесанса.

За да не го задържат на митницата, помолил познат художник да нарисува върху картината някакъв прост пейзаж.

След като се прибрал у дома, туристът дал картината за реставрация.

След два дена, реставраторът звъни на клиента:

– Горният пейзаж е свален. Под него се показа картина от епохата на Ренесанс. Под нея излезе портрет на Мусолини. Да продължа ли работата или това е достатъчно.

Един художник попитал собственика на галерията:

– Някой интересувал ли се е от моите картини?

– О, да! Един господин се интересуваше дали ще се дигнат цените на картините ви след смъртта ви. Аз му казах, че това непременно ще стане. И тогава той купи 15 от вашите картини.

– Чудесно! А кой беше този господин? – попитал художникът.

– Вашият личен лекар, – отговорил мъжът.