Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

Зарко и Боряна се прибираха с кола у дома си. Изведнъж насред пътя видяха жена, която им махаше да спрат.

– Не спирай, – каза уплашено Боряна, – може да е нещо, което е прекалено опасно.

Но Зарко реши да мине близо до жената, за да се увери, че никой не е пострадал.

Когато приближиха с колата и двамата забелязаха, че цялото лице на жената  е нарязано и в синини.

Тогава Зарко спря и реши да види с какво може да помогне на тази жена.
– Семейството ми катастрофира, – каза наранената в лице, – мъжът и синът ми са още в колата.

– Къде е колата? – попита Зарко.

– Тя е паднала в една дълбока канавка, – отговори жената. – Мъжът ми е мъртъв, но малкото ни дете е още живо. Моля помогнете ми.

Зарко реши да се спусне в канавката и да спаси детето, а на жената спряла ги на пътя каза:

– Останете при жена ми, ще видя какво мога да направя.

Когато Зарко се спусна до колата, забеляза двама мъртви на предната седалка, но не им обърна внимание, а бързо грабна детето и се върна при колата си.

– Къде е жената, която беше при теб? – попита Зарко жена си.

– Тя тръгна след теб към катастрофиралата кола.

Тогава Зарко реши да се върне и да види, дали в колата няма още някой останал жив. При новия оглед, откри че мъжът зад волана е мъртъв, жената до него също, но…..

– Та това е жената, която ни спря на пътя и искаше помощ, – потресен извика Зарко.

На жена си обясни:

– Мъжът и жената в колата са мъртви, но е станало някакво чудо. Мъртвата жена е тази, която ни спря на пътя и поиска помощ от нас.

– Това е само Божия намеса, – прехапа устни Боряна.

Двамата прибраха детето и го отгледаха, като свое. Те нямаха деца, а това бе като Божи дар за тях.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.