Петър Марангозов бе добър дърводелец, всички го знаеха като такъв. Той бе ловък и сръчен майстор. Само че отлагаше всичката си работа за утре.

Когато се обръщаха към него с молба да им направи нещо, той все казваше:

– Добре, утре ще го направя!

Докато бе млад хората подканяха Петър:

– Жени се, време ти е!

А той се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще се оженя.

Така и не се ожени. В обещания премина младостта му. А работите му се натрупваха и ставаха много, но той все се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще го направя.

Каквото успееше го правеше, а когато не успееше да свърши навреме нещата, не се огорчаваше много.

Така животът му се изниза тихичко.

Една сутрин хора го помолиха да изпълни една поръчка.

Петър по навик отговори:

– Добре, утре ще го направя!

– Утре? Кога ще бъде това? – попитаха го хората. – На колко години си? Внезапно можеш да умреш и нищо няма да направиш.

Петър учудено се почеса по главата:

– Прави сте! Наистина на колко години съм сега?

Седна на стола си и започна да пресмята. Когато преброи годините си, му стана недобре.

– И това е всичко, – каза си той. – Вече съм на шейсет. Кога измина това време?

За духовния живот няма утре, сега спасявай душата си!

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

Цонка и Митко бяха в колата и пътуваха.

„Странно, – помисли си Цонка, – защо изглежда толкова стара и ръждясала?“

Изведнъж колата започна да ускорява, явно спирачките бяха отказали. Митко непрекъснато натискаше педалите, но спирачките не задействаха.

Колата се понесе по магистралата със страшна скорост.

Цонка осъзна, че трябва да скачат. Тя отвори вратата от към себе си и видя канавка, а в нея локва.

– Трябва да скачаме, – каза Цонка на мъжа си.

Неочаквано Митко премина през нея и скочи сам от колата. Цонка забеляза от отдалечаващата се кола, как мъжът ѝ след скока падна право в локвата……

Колата се движеше с бясна скорост и Цонка не знаеше какво ще се случи по-нататък.

„Ако продължа, – помисли си тя, – ще се блъсна и ще умра, а ако скоча не знам какво ме очаква там долу“.

Накрая Цонка реши и скочи. Полетя в някаква пропаст и …. се събуди.

– Сънят явно ми показва, колко много е разбит моя живот (колата), – каза си разстроена Цонка. – Заедно с Митко се движим с огромна скорост към финала на този семеен живот. Как няма да наберем такава скорост, когато купихме кола и взехме апартамент чрез заем от банката?

Не бе нужно много да се напряга да тълкува съня си. Само след минута телефона звънна.

– Цоне, не ме чакай, отивам си. – съобщи ѝ Митко. – Няма да се върна повече при теб….

„Да, той скочи сам – помисли си Цонка, – и ме остави да се движа с тази ненормална скорост, – с две деца на ръце, без пари и голям дълг за изплащане на апартамента“.

Това бе шок за нея. Какво можеше да каже? Тя наистина бе скочила в пропастта…

Изведнъж нещо се проясни в мислите ѝ и тя реши за себе си:

– Ще се справя с всичко и нещата ще се наредят.

Предателството на мъжа ѝ бе неочаквано и той действително скочи, но падна в локвата…..

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

В стаята бе сумрачно и влажно. В ъгъла стоеше стара печка. Тя отдавна бе изхвърлена тук. Чувстваше се самотна и ненужна.

Изведнъж вратата се открехна и до нея оставиха нова батерия.

Новодошлата изпъшка, а после реши да се похвали пред старата печка, единствения ѝ слушател за сега:

– Сега хората живеят по-лесно като използват мен. Не е нужно да секат дърва за печката. Извинявай, но теб трябваше отдавна да те претопят.

Печката мълчеше смутена. Тя знаеше, че са я изхвърли, ама чак да я претопят, това бе прекалено.

Колко пъти стари вещи отново са влизали в строя поради различни обстоятелства. Защо и на нея да не се отдаде такава възможност?

– Е, казвам това не само заради моите предимства, които облагодетелстват хората, – напери се още повече батерията. – В домовете сега има газ, светлина, кухненски комбайни, перални, …. Това, за което жената по-рано отделяше цял ден, сега го прави за час и дори по-малко.

– Това е много хубаво, – зарадва се старата печка. – А за какво използват свободното си време?

– О, за всичко! Трудно ми е да ги изброя, – започна да пресмята батерията. – Спят повече. Ходят си на гости. Участват във всякакви развлечение, а главното е, че гледат телевизия и сърфират по Интернет.

– Колко жалко, – огорчена каза старата печка. – Когато ме използваха по-често, ако останеше свободно време, хората се молеха, вършеха добри дела и ходеха на църква.

И старата печка не поиска да слуша от батерията по-нататъшните новини за съвременния живот.