Ние знаем, че живеейки в този свят трябва да се трудим.

Тогава възниква въпрос:

„Нима в края на този труд няма Божия благодат, а само заплата и пари?“

Има ли смисъл за спасението ми моя труд в този свят?

Само по себе си да се трудиш съвсем не е грешно, дори е необходимо. Бог не покровителства мързеливците и лентяите. Но този труд не трябва да бъде свързан с извършването на грях или оневиняването на греха.

Понякога има хора, които са ангажирани в труд, чрез който съблазняват останалите. Това могат да бъдат филми, телевизия, Интернет,…..

Обикновено се оправдават:

– Какво мога да направя? Това ми е работата.

Човек винаги има избор. Той може да избира да работи усилено, за да бъде угоден на Бога или да постъпи така, че окончателно да няма диалог със Създателя си.

В най-добрия случай човек остава формален вярващ, посещаващ църква, но сърцето му да стои далече от Господа, а в най-лошия човекът губи вярата си.

Ако работим чесно и правдиво, за да помогнем на другите, от самият труд ни става радостно и весело. Нека да работим така.

Всеки от нас ако има часовник със стрелки знае, че стрелите се въртят само в една посока и никога обратно.
Но замисляли ли сте се защо именно в тази посока се движат, а не в обратно?

Ние сме свикнали с тава движение, като нещо обичайно и едва ли сме се замисляли за причината.
Така са вървели и сега продължават да вървят.

Всяко нещо си има причина, а това, че не сме си задавали въпроса: „Защо се случва така?“, освен ако някой не ни го е обяснил, това не означава, че няма причина за такова движение.

Ако не сте го правили до сега, помислете добре: „Защо стрелките на часовника се движат точно в тази посока?“

Е, ще ви подскажа малко. Представете си един слънчевия часовник.

Уморихте ли се? Какво не става ли? Май нещо липсва в информацията, с която разполагате.

Няма да ви измъчвам повече.

Отговор:

По този начин се е движила сянката на първите слънчеви часовници. Между другото, това е вярно само за нашето полукълбо. Ако часовникът е бил създаден в южната половина на Земята, тогава щеше да е обратното.

В кръчмата на бай Манол се бе събрала малка групичка от мъже. Навън беше пек, но в кръчмата беше прохладно.

Лальо с пиперлив сърказъм започна да разказв за Радой. Още от едно време двамата бяха големи врагове.

– Беше луд за връзване. Срамуваше се, че е син на Боньо най-богатият човек в околията. За Радой баща му бе крадец и измамник, човек с пропаднала душа, предопределен за пъкъла.

– Тогава защо взе наследството? – заядливо попита Минчо, който им беше комшия.

– Радой взе наследството, за да го унищожи и прахоса – отговори Лальо.

– Чух, че Радой търсел жертвите на Боньо, – обади се Симо, близък техен роднина. – И ги убеждавал да пуснат иск срещи новия наследник, сиреч срещу самия него.

– Така натрупа повече от двеста съдебни дела, – добави Мирон.

– Най-интересното е, че правеше всичко възможно да ги загубии всичките, – засмя се Лальо. – По този начин връщаше несправедливо отнетото на хората.

– Нали го видях какви ги върши, – каза Симо. – изслушваше мнението на авторитетни адвокати, а после правеше точно обратното.

– Една сутрин беше завел група мъже с чукове и голяма кутия черна боя в любимата галерия на Боньо. – започна да разказва Минчо. – Там бяха събрани изключително ценни шедьоври на изкуството.

– И какво е правел там? – попита Мирон.

– Радой взел един чук и пред смаяните мъже почнал да чупи гръцките и римските статуи, – продължи да разказва Минчо. – Обърнал се към мъжете и им извикал: „Какво гледате? Трошете наред! А картините покрийте с черна боя!“

Слушателите зяпнаха изненадано.

– Когато дойдохме да спасяваме имуществото, – каза Минчо, – заварихме Радой изтощен, но вече успокоен. Беше се проснал насред целия погром. Разрухата беше страшна. Нищо не беше оцеляло.

Данчо тъжно въздъхна:

– Като си спомня как Боньо галеше тези статуи и изящните рамки на картините, които специало беше поръчал от чужбина …. Горкият, непрекъснато плачеше и повтаряше: „Като си помисля, че трябва да оставя всичко това!“

Плановете, с които „великите“ мъже се опитват да увековечат паметта си, представяйки се за по-добри, отколкота са, обикновенно завършват така …..

Разказват, че един човек много често преглеждал колонката на некролозите в местния вестник.

За негова голяма изненада веднъж в списъка на скоро починалите, видял своето име. Първоначално той се посмял на тази ситуация, но скоро телефонът започнал непрекъснато да звъни. Шокираните му приятели и познати бързали да изкажат съболезнования на семейството му.

Накрая ядосан, човекът позвънил в редакцията на вестника и заявил:

– Независимо, че моето име е споменато в колонката за некролозите, аз нямам намерение да умирам.

Редакторът бил много смутен и дълго време се извинявал. Накрая доста развълнуван той казал:

– Не се притеснявайте, господине, ние всичко ще поправим. В утрешния брой на вестника вашето име ще фигурира в списъка на новородените…..

Може би тази история ви изглежда смешна, но от нея може да се извлече добър духовен урок.

Ние не можем да се родим отново за обновения живот в Христос, докато нашият стар човек не бъде разпънат на кръста и умре.

Библията ни разкрива една удивителна истина: „.. бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове … Бог … ни съживи заедно с Христос … Затова бъдете подражатели на Бога, като възлюбени деца“.

Съвременната антропология чрез използването на нови технологии е получила уникална възможност да въстанови образа на човек по черепа му.

За степента на съответствие относно резултатите на реконструкцията на реалния образ на героя е много трудно да се прецени, но все пак може да се разбере как е изглеждал този човек в реалния живот.

Апостол Павел е написал доста от книгите в Новия завет. Той е живял през 5-67 години на нашата ера. Създал е множество християнски общности на територията на Балканите и Мала Азия.

През 2009 г. било направено научно изследване на саркофаг, който се е намирал под олтара на римската църква Сан Паоло фуори ле Мура.

Там били открити части от кости, които са били подложени на изследване чрез използване въглерод-14.
Оказало се, че останките принадлежат на човек, който е живял в периода между I и II век.

Това потвърждавало хипотезата, че тези останките са на апостол Павел.

И така бил възстановен действителният образ на апостол Павел.