Архив на категория: разказ

Тъжната притча

Веднъж се събрали множество притчи заедно, както става обикновено при хората и започнали да си говорят. Всяка разказвала за себе си, а останалите слушали и се радвали на мъдростта й. Само една от тях седяла в ъгъла и тъжно се усмихвала. Всички притчи се изказали, но тя дума не промълвила. Нейните съседки я попитали:

– Защо мълчиш и нищо не казваш?

– Нима не ти хареса всичко, което чу?

– Какво ще ни разкажеш?

Тъжната притча отговорила:

– Мога ли да да ви попитам нещо?

– Разбира се! Питай! – зашумели всички притчи.

– Чуха ли ви хората, а какво казаха след това?

– Хвалиха ..

– Възхищаваха се…

– Радваха се…

– Поклащаха глави…

– Усмихваха се….

– Казваха: „Истина е”.

Още дълго притчите описвали реакциите на хората. Когато всички замълчали тя казала:

– Хубаво е, че са останали доволни от вас. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили са мъдростта  и истината  изразена от вас. След това те започнаха ли да се държат по различен начин или останаха такива, каквито са били?

Отговорът бил дружно мълчание.

– Ето, за това съм тъжна притча.

За какво има смисъл да отделям време

Имало на света чудно малко селце. Най-доброто сред околните. Хората там се трудили за общото благо, така че животът им да стане по-добър.

Веднъж в селото дошъл един човек и казал:

– Спешно имаме нужда от хора за война.

Кметът му казал:

– Извинявай, но сега е време за засаждане на културите, а за това са нужни всички мъже.

Човекът си заминал, но след известно време пак дошъл:

– Сега имаме още по-голяма нужда от хора, които да отидат на война. Нека някой да дойде със нас.

– Полята са необработени и сега с нищо не можем да ви помогнем.

Минало известно време и всичко изглеждало добре, но този човек отново дошъл през есента.

– Това е всичко, което можем да направим. Без  вашите хора не бихме могли да устоим на врага.

Отговорът бил:

– Не, реколтата още не е събрана.

Това било много добро селце, но събуждайки се една сутрин, хората видели на хоризонта да се издига облак от прах. Това бил Чингиз хан……От селото не останало нищо.

Когато човек отделя време не само да устройва собствения си живот, а допринася и за околните, постъпва благоразумно. И това го прави не защото има възможност, а  защото от него зависи оцеляването му в дългосрочен план.

Често може да чуете: “ Но какво мога да направя. Аз съм само един обикновен човек“? Не забравяйте, че обикновени хора са променяли историята.

Така че ако забележите нещо нередно да се случва, кажете го. Това е по-добре от нищо. Интересното е, че след това ще се почувствате по-добре.

–

Безгрижност

В малък американски град в Пенсилванската долина дошли инженери да огледат стените на язовира, който предпазвал града от наводнение, което можел да причини буйния поток, който се вливал в долината. След огледа специалистите предупредили местните жители, че са изправени пред голяма опасност.
Но хората им казали, да не ги плашат. Това накарало инженерите още веднъж да огледат язовира. След прегледа те потвърдили опасенията си и дали съвет на местните жители да вземат мерки. В отговор получили само подигравки.
През пролетта хората отново били предупредени, но те нехаели. Вече били чували за това и искали само да ги оставят намира.
След две седмици в града препускало момче на кон, което викало: „Спасявайте се! Язовирната стена се пропука“.
Хората заслепени от мисълта, че това не може да се случи, му се присмивали.
Не обръщайки внимание на подигравките, момчето продължило по нататък, като непрекъснато известявало хората за случилото се. Малцина от тях се разтревожили.
Малко по-късно мътния и буен поток нахлул в града. Всичко се превърнало в руини. Загинали 3700 души.
Те били безгрижни и за това се погубили.

Всичко зависи от това, как си настроен

Един американец вървял със своя приятел-индианец по улиците на Ню Йорк. Изведнъж индианеца възкликнал:
-Чувам щурче.
– Да не си полудял, – казал американецът, като огледал претъпканата с хора улица.
Наоколо сновели коли. Наблизо работили строители. Над главите им летели самолети.
– Но аз наистина чувам щурче, – настоявал индианеца.
Отишъл към близката цветна леха, намираща се пред причудлива сграда на някакво учреждение. Навел се, разтворил с ръце гъсто надиплените листа и показал на своя приятел щурче, което безгрижно свирело и се радвало на живота.
– Удивително,- казал американецът.- Навярно имаш фантастичен слух.
– О, не. Всичко зависи от това, как си настроен.
– Трудно ми е да повярвам.
– Ето погледни,- казал индианеца и разсипал по тротоара шепа монети.
Веднага някои от минувачите завъртели глава и бръкнали в джобовете си, за да проверят дали от тях не са изпаднали тези монети.
– Виждаш ли,- блеснали очите на индианеца,- всичко зависи от това, как си настроен.

Обещай ми

Тя бавно гаснела, а мъката на баща й била неутолима.

– Татко,-промълвило умиращото дете – колко пари изразходи за мен през тези години?

През всичкото това време той бил напълно погълнат от работата си. Но сега пред настъпващата смърт на своето единствено дете, той бил силно съкрушен.

– Има ли смисъл да говорим за това? Бих изразходвал сто пъти повече, за да оздравееш.

Но момичето настоявало на своето:

– Кажи ми, искам да знам.

Най-накрая бащата се съгласил и назовал приблизителната сума, а тя не била малка.

Настанала тишина. Момичето дълбоко потънало в размисъл. Слабият глас на детето отново прозвучал:

– Татко, обещай ми, че след смъртта ми ежегодно ще даваш същата сума за други деца, които живеят бедно. Нали ще го направиш, татко?

Бащата бил много изненадан от думите на дъщеря си, но обещал, че ще изпълни желанието й.

Този равнодушен към хорската мъка човек, коренно се променил. Той бил богат, но останал бездетен. Думите на дъщеря му го накарали да се замисли над въпроса: „Какво точно трябва да правя с парите си“?

Първоначално построил една къща, а след това и още няколко, в които много нещастни сираци намерили своя дом.

Самият той станал по-добър, защото направил другите щастливи.