Налудувахме се до насита. Сложихме дърва в огъня. Насядахме около камината  и се разприказвахме. Отначало говорихме само за глупости и си подхвърляхме иронични забележки по един или друг повод. Говорихме за училището, тъпите даскали и неусетно стигнахме до плановете за бъдещето ни.
– Няма да чакам последните изпити, – сподели лекомислената Пепи. – Ще се омъжа по възможност най-скоро.
– Но за кого? – подметна шеговито Мартин.
Така разговорът ни се насочи към брака.
– Какви качества според вас трябва да притежава бъдещия съпруг и съпруга? – започна смело Весето.
Изведнъж всички се замислиха. Павел отговори почти веднага:
– Трябва да е вярна!
– Трябва да готви много хубава, – извика Огнян, който горкия само за ядене си мисли.
– Трябва да обича книгите и децата, – много тихо каза Станислава.
– Искам да ме обича вечно. – въздъхна замечтано Пепи.
– Искам да има здрав дух в здраво тяло и много пари в банката, – заключи Петър.
Докато обсъждахме качествата на идеалният съпруг и съвършената съпруга, Тони се люлееше на стола с обичайната си надменна усмивка. Когато дойде неговия ред заяви:
– Според мен тя трябва да танцува хубаво. Да умее да флиртува и да не ми прави сцени, ако реша да се позабавлявам с някоя друга.
– Какви идиотщини! – възмути се Павел. – Ако сега имаш такива възгледи, какво ли ще стане с теб когато остарееш?
– Ще стане още по-голям циник и егоист! – извика раздразнена Станислава.
Всички укориха Тони за възгледите му.
– Вие сте глупаци, – отсече надменно Тони. – Държите се като децата. Човек трябва да гледа на живота реалистично. Това не ви е неделно училище в църквата, повярвайте ми.
Та ние бяхме само на седемнадесет години, а после какво щеше да стане с нас.

Родителите на Ани имат малка хижа, на пет километра от върха.  Тръгнахме една група на там Ани, Мариан, Борис, аз и още няколко души, които виждах за първи път.
В последната минута се появи Стоян Христов и се присъедини към компанията. Трудно го понасях. Зная, че и Борис едва го търпи.
Въпреки всичко трябва да призная, че Стоян е изключителен скиор. И не е чудно това. Баща му всяка зима го изпраща по планините.
Стоян използваше всеки удобен случай, за да ни покаже превъзходната си техника.
Карахме напряко без да търсим пътеки. Около града се издигат твърде много възвишения. Стоян се спускаше стремително по склоновете, за да ни демонстрира какво умее.
Забелязах, че настроението на Борис падна под нулата. Едва ли му завижда. Той не е такъв. Пък и самият той е отличен скиор. Но всеки, който види надменното лице на Стоян след поредния елегантен завой, не може да не го присвие нещо в корема.
Може да е лошо, но аз пламенно се молех поне веднъж да се провали с гръм и трясък.. Може страно да ви прозвучи, но мислите имат сила. Сигурна съм, че планеното ми желание съчетано с един нахален корен, стана причина Стоян да падне.
Е, падането не бе никак елегантно. Туп и …. готово!
Всички с дълбоко удовлетворение видяхме как Стоян се изправя с мъка, проклинайки коварния корен. След това той гордо изтупа снега от елегантния си скиорски костюм и се усмихна, сякаш нищо не се бе случило. Благодарих на коренчето, което бе подало нослето си от снега точно в подходящия момент.
След това дребно произшествие пристигнахме радостни в хижата.

Взе литър мляко, две супени лъжици захар, три супени лъжици царевично нишесте и три яйца. Разби ги хубаво и ги сложи на слаб огън. И какво се получи?
В готварската книга пишеше „крем“, но при нея стана нещо подобно на лепило.
Най-лошото е, че никой в къщи не го призна за десерт, освен малкия й брат, който е всеяден.
Тя се чувстваше ужасно. Беше толкова щастлива, когато се връщаше в къщи. Бяха свършили вече училище и с целия си младежки жар, запретна ръкави и приготви десерт. А каво стана? Лепило!
Да не говорим за обидните думи и подигравки от най-близките й хора. Разбира се първи я нападна най-големият й брат:
– От къде извади рецептата? – попита я той веднага след като опита лепилото.
– От готварската книга, –  гневно отговори злополучната готвачка.
– Много добре, – кимна мъдро той. – Вярвам, че си я извадила, защото мястото й не е там.

Вечерта беше хладна и студена, характерна за сезона. Цялото семейство седеше край камината и си говореха за какво ли не. Стрелките на часовникът не спираха, времето летеше.
Майката стана отиде до пияното, отвори капака и засвири. Прекрасни звуци заляха стаята. Малката й дъщеря я гледаше с възторг и мечтаеше да свири като нея. Брат й често я дразнеше по този повод:
– Когато свириш, – казваше той, – не знам кого повече да съжалявам пияното или музикалното произведение.
Но тя не се отказ толкова лесно. Намери една книга със заглавие „Основи на хармонията“ и реши да я усвои. Веднъж брат й я завари да чете тази книга, изтръгна я от ръцете й и кресна:
– Ти нямаш чувство за хармония. Освен това караш инструментите да страдат, – увери я любимият й брат.
Тя се сви на леглото.. Болка изпълни малкото й сърчице и две огромни сълзи замъглиха очите й. Изтръпна. Дълбоко в себе си изпита страх, че той е прав.

Това се случи преди години. Тя бe едва двадесетгодишна. И за първи път пътуваше из Англия. Е, не сама, бе с приятелката си. Решиха да отскочат до Оксфорд. В купето срещу тях седеше младеж забол поглед в „Таймс“. Тя го посочи с поглед на приятелката си и убедена, че никой в купето не говори български, започна да коментира:
– Този изглежда доста добре. Само дето малко е самодоволен. Какво ще кажеш, типичен англичанин! За тях няма нищо по-хубаво от Англия.
– Моля те, не го зяпай така, – уплашено прошепна приятелката й. – Ще разбере, че говорим за него.
– Нищо няма да забележи! Наблюдавам го съвсем дискретно. Той се е зачел във вестника и нито чува, нито вижда.
След това уверение, двете девойки обсъдиха подробно не само външността му, но и предполагаемите душевни качества.
Тя свободно метна шала си отгоре, където обикновено слагат багажа, а когато дойде време да слизат забрави за него.
На гарата приятелката й изтича да купи нещо и тя остана сама на улицата. Тогава я приближи англичанина от купето Освен вестника носеше забравения шал. Поклони се учтиво и каза на чист български език:
– Извинете, но мисля, че това е ваше. Забравихте го в купето.
Лицето й премина всички нюанси от бледо розово до ярко червено. Това беше най-прекрасната среща в живота й.
След няколко месеца се сгодиха, а после се ожениха.