В нашия град започнаха да се появяват обявления с молба за помощ на дете, което бавно и тихо си отивало, поради грешка на лекарите. То било изписано от местната болница, „за да си изживее оставащите му дни“. Обявлението бе подписано от майката на детето.

Да отминеш такава молба е просто невъзможно. Пусках пари в урните поставени в банката, магазините, учрежденията…. Е вярно, не бяха много, но капка по капка…

Един ден, стоях близо до касата на един магазин и отново пуснах дребна сума в подобна урна. Изведнъж чух нежен детски глас:

– Мамичко, погледни, тази леля пусна пари за мен, да платим на лекаря.

Обърнах се. В скута на млада жена седеше същото онова дете от обявлението. Тя заплака и прошепна :

– Благодаря ви!

По лицето ми течаха сълзи. Пожелах на детето по-скоро да оздравее и си тръгнах.

След известно време в социалните мрежи беше съобщено, че детето е оперирано успешно и скоро ще се завърнат у дома. Бяхме щастливи за него в целия град …

Бях отново в същия магазин, приближавах вече касата, когато чух гласа на детето отзад:

– Лельо!

Обърнах се. Към мен тичаше малко радостно чудо. Наведох се и то ме прегърна. След това тихо прошепна:

– Леличко, благодаря ви за парите. Сега аз ще живея винаги!

Детето силно се засмя, а аз заплаках, защото четиригодишното дете бе истински щастливо. То е живо и здраво и всичко при него занапред ще бъде наред.

Богобоязливи Божий служител в трудните години бил арестуван и заточен, заедно с много християни и невярващи. Много от затворниците умрели от студ и глад.
Веднъж заедно с други затворници бил взет, за да копае дупки за стълбове. На всяка дупка поставяли по един човек и усилена въоражена охрана. Този, който можел да ги обстрелва, бил поставян между двама затворници на разстояние 25 метра от тях.
Земята била замръзнала. Трудно се копаело. Всички били гладни и уморени.
Когато била обявена почивка, Божият служител седнал на замръзналата земя и със сълзи на очи се помолил на Господа:
– Скъпи Татко, виждаш, че съм много гладен, дай ми едно парче хляб, не ме оставяй да умра тук.
Изведнъж чул, че един от пазачите го вика. Той дошъл до него и го попитал:
– Вие ли ме повикахте?
Пазачът го погледнал и казал:
– Имаш ли тук познати?
Мъжът отговорил:
– Моя дом е на няколко хиляди километра от тук и вие знаете, че освен затворниците и пазачите тук няма никой.
Пазачът казал:
– От гората преди малко излезе един мъж, който приличаше на Исус Христос. Такъв съм го виждал в Библията на баба ми, когато бях малък. Той ми каза твоето име и ме помоли да ти предам това.
Във вързопа имало гърне със супа и голям комат хляб. Затворникът се разплакал, а пазачът му казал:
– Не плачи, а седни и се наяж, преди да те повикат за работа. Няма да кажа на никого за това.
Мъжът вдигнал ръце и благодарил на Бога, за бързия отговор на молитвата си.

Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.

Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.

Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.

Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.

Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.

Казваше се Петър. По време на бойните действия в Афганистан служеше в разузнаването. Занимаваше се с намиране на отредите на моджахедите.

Всичко изглеждаше банално просто. Той заставаше пред стената, на която бе окачена картата на Афганистан и започваше внимателно да се вглежда в нея. След известно време съобщаваше:

– На този и този участък по това и това време ще се опитат да се врежат. Числеността на отряда им е толкова….

Какво правеше този човек? В какво се състоеше неговият разузнавачески метод?

Петър усилено се взираше  в картата, докато очите му се насълзят….. Изведнъж картата оживява. Отделните участъци от нея започват да плува, смесват се.

На фона са нарисувани пустини и планински релеф. Появяват се прозрачни линии. Те пулсират, движат се.

Той осъзнава, че там има натрупване на вражески войски. Вижда накъде са се насочили.

Някакво необяснимо усещане му подсказва техния брой и с какво са въоръжени.

Изведнъж мозъкът му се пренасочва и той вижда своето подразделение и веднага разбира могат ли да устоят на готвещата се атака.

Той беше интересен възрастен  господин. Бели коси обрамчваха лицето му, а мустаците му напук си бяха запазили тъмния цвят и ярко контрастираха върху бледото му лице.

Обикновенно правеше удобни апартаменти и привлекателни сгради.

Един ден се разхождах и реших да надникна в някоя от красивите му постройки. Влязох в една от тях. Той приближи и ме докосна.

…изведнъж усетих, че станах от неговата страна, просто като част от някаква игра. Така всеки, който докосвах ставаше негов.

Веднъж покани много хора на пиршество. Всеки докоснат от възрастният човек ставаше от неговия отбор и играеше за него.

Исках да се освободя от влиянието му. Колкото повече се опитвах да се откъсна от него, толкова повече някаква невидима примка ме стягаше и аз не можех да помръдна.

Осъзнах, макар и бавно, че единствения начин да се отърва от него беше, някой от моя отбор да ме докосне отново. Там, в предишния отбор, бях свободен и всички се чувствахме щастливи.

Толкова много исках да се завърна…… ще се намери ли смелчага между тях, който ще се престраши и ще ми помогне?