Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….

– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.

Той чу как нещо се влачи по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.

– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.

Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.

– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.

– Вие сте много добър младеж, – каза тя.

Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:

– Можем ли да минем през центъра на града?

– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.

– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.

– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.

Той протегна ръка и изключи брояча.

– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.

През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.

Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:

– Уморих се, може би сега трябва да вървим…

Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.

Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.

– Николко, – каза той.

– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.

– Има и други пътници.

Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.

– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.

Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….

Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.

Това беше една обикновена изпълнена с напрежение сутрин. Наближаваше 8:30 ч. Възрастен мъж на около 80 години влезе тихо и помоли да бъдат отстранени шевовете от показалеца на ръката му.

Беше очевидно, че бързаше. С леко треперещ от вълнение глас мъжът каза:

– Имам важна работа в 9 часа тази сутрин.

Сестрата го съжали, но само поклати глава. Тя го помоли да седне, знаейки че всички доктори са заети и ще се освободят най-рано след час.

Наблюдавайки го с каква тъга поглежда стрелките на часовника, сестрата се съжали над него. Тя си помисли: „По-добър от този момент едва ли ще дойде. Сега, когато няма други пациенти мога сама да обработя раната му.“

Огледа пръста и забеляза, че раната е започнала добре да заздравява. Посъветва се с един от лекарите и получи необходимите инструменти, за да свали шевовете и медикаменти, за да обработи раната.

Докато сестрата се занимаваше с пръста на стареца, двамата се разприказваха.

– Сигурно имате час при лекаря и за това бързате.

– Не, трябва да отида до болницата, за да нахраня болната си жена.

– А, какво се е случило с нея?

Възрастния човек с болка каза:

– Откриха й болестта на Алцхаймер.

Сестрата погледна часовника и попита:

– Тя ще се притесни ли ако малко закъснеете?

– Уви, през последните пет години, тя изобщо не ме познава, – въздъхна мъжът. – Дори не знае, кой идва при нея, – поклати съкрушено глава старецът.

Сестрата изумено възкликна:

– И вие, въпреки това, отивате всяка сутрин при нея? Независимо от това, че тя не знае кой сте?!

Старецът се усмихна и бащински потупа сестрата по рамото:

– Тя не знае кой съм аз, но аз зная коя е тя.

Сестрата едва задържа сълзите си. Когато старецът си отиде тръпки я побиха и тя си помисли: „Това е любовта, за която съм си мечтала цял живот. Въпреки болестта си, тя е най-щастливата жена, защото до себе си има такъв грижовен. съпруг.“

Днес реших да изпеча една баница. Наредих корите, яйцата, сиренето и всичко както следва в тавата и тръгнах да върша нещо друго из къщи. Идвам след десет минути, отварям фурната …. Поглеждам внимателно вътре, но баницата я няма. В къщи съм сама. …….. Затварям фурната, след това внимателно я отварям. Няма я. Спомням си всички признаци за шизоврения, които зная. В главата ми звучи: „Чертичка, чертичка нарисувай. Лелята ги иска.“ За всеки случай отивам в стаята да се разсея малко……. Връщам се обратно, отварям фурната, няма я. Отивам към огледалото…..нямам никакви външни изменения.

Разсеяно набирам в Google: „баницата изчезна от фурната“. Разбирам, че не правя това, което трябва. Ощипвам ръката си, реакция има. Казвам си наум: „Ти си възрастна жена. Помисли добре, къде може да се е дянала?“

Представих си съседите привлечени от приятния мирис на печеното. Балкона е отворен. Излязах да погледна. Никакво движение не усетих. Отивам отново в кухнята, напълно объркана……… Представям си извънземни как лакомо поглъщат баницата ми….. Изпих една чаша вода, за да се успокоя и тръгнах към масата. А там……. ми се усмихва моята загубена баница…… Вратата е отворена…. Трябва да изляза да се поразходя.

Жегите тези дни едва се понасяха. Слънцето сърдито печеше и не прощаваше на никого. Излязоха стопаните на малкия дом в градината, запретнаха ръкави и се хванаха за работа. Започнаха да връзват доматите, че каквито силни ветрове духат напоследък, могат да пречупят крехките стъбълца. Уговаряха се след това да полеят. В жегата земята се бе спекла като кирпич, и малката влага която идваше от помпата, вятърът бързо грабваше.

Зададоха се тъмни облаци. Стопаните се успокояваха, че са далеч и ще успеят да свършат навреме преди да дойде дъжда.

Изведнъж светкавици една след друга започнаха да раздират небето. Прогърмя съвсем наблизо. Клоните започнаха да се превиват пред вятъра, сякаш му се молеха да ги пощади. Притъмня и големи капки дъжд започнаха да удрят по лицата на хората. Всичко се изпокри

Изведнъж забарабаниха „камъчета“ по стъклата, покрива и откритата ламарина. Жената притича до прозореца и изстена:

– Градушка! Господи, смили се над нас, – шептяха безмълвно устните й.

Всички, които бяха в дома, вдигнаха поглед нагоре и извикаха за помощ към Бога.

Жената все още се взираше навън, погледа й беше привлечен от нещо и тя викна:

– Вижте, вятърът задуха хоризонтални, дръпна ледените топчета настрани и ги отнесе нанякъде.

Заваля силен дъжд, но градушката бе изчезнала. Жадната земя поглъщаше с пълни шепи животворната влага и тръпнеше отмаляла.

Когато изгря слънцето, стопаните на малкия дом, излязоха на двора. Нищо в градината не бе повредено. Само бе съборен един кол, но той не бе нанесъл щети.

Усмивка озари лицата им. Благодарност и хвала се издигнаха с ръцете им вдигнати нагоре към Спасителят, Творецът на цялата вселена. Сърцата пееха, а очите им се замъглиха от радостни сълзи.

Тази сутрин по хладина дворът се огласяше от равномерното, безучастно към несъвършенствата на света гукане на гугутките, накацали по огромните дървета. Клоните се полюшваха едва едва, озарени от бликащата светлина.

През нощта бе валяло и сега тревата, макар и вече уморена, ухаеше свежо. Най-нежните листа бяха пожълтели твърде рано. От време на време ветрецът се усилваше, както и гукането.

В градината човек с престилка метеше пътеката край цветята, сякаш косеше тишината. Мраморната чешма шуртеше сладко. Изведнъж слънцето плисна лъчите си и всичко наоколо заблестя.

Колко е хубаво човек да се потопи в чудото на утринта, забравил съществуването на тревата, дърветата, реката, която като времето неспирно тече и  отминава.

Въздухът се разцепи от крясъците на птиците. Слънцето се издигна и стана още по-голямо. То хвърли златния си мост към земята, а ние се оставихме на ласката му.

Небето се избистри и стана чисто като сълза. Дойде денят, а с него и радостта в живота.