Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.

Пролет. Края на 80-те години. Долнопробно военно поделение в провинцията. Командването, разхождайки се в близост до казармата, забелязало ледени висулки животозастрашаващи минаващите от долу и веднага се решило да се заеме със случая. Било наредено:
– Изпратете няколко войника и нека да счупят ледените висулки. Вържете здраво войниците, за да не паднат …. не искам никакви инциденти.
Четиредесет минути по-късно запъхтян войник докладвал на командира:
– Нещастен случай! Войник падна от покрив и си счупи крака.
Командирът попитал:
– Как така? Вие не го ли вързахте с въже?!
Войникът смутено признал:
– Вързахме го, но въжето се оказа много дълго…
В шок от инцидента командирът изпратил пострадалия войник в медицинския център и заповядал:
– Вземете раненият на носилка и внимателно го закарайте на лечение.
След двадесет минути дотичал уплашен войник и докладвал:
– Нещастен случай! Когато натоварили раненият в колата, той случайно паднал от носилката и си счупил и другия крак…

Снегът започна да се топи, а това бе желанието ни, особено след дълга и продължителна зима.
Небето се оцвети  в невиждани багри, сякаш иска да ни каже: „Пролетта дойде! Няма вече от какво да се страхувате!“
Пролет! Изглежда промяната влияе благотворно. Замислям се уплашено:
„Ами ако утре ни връхлети силна снежна буря с рекордно ниски температури,….. особено през месец март.“
Но да оставим страховете настрана и да се насладим на пролетния повей, който сладко ни нашепва: „Тя идва! Пролетта дойде!“

Дани ме теглеше от витрина на витрина. Следвах я макар и малко неохотно. В края на краищата, бях излязла да се поразходя малко. Тя искаше да си купи хубав, но евтин колан. Сряхме пред магазина за кожени изделия и тя реши:
– Тук е! – каза въодушевено Дани.
Пред витрината беше спрял още някой. Млад мъж, който също разглеждаше кожените изделия подредени на витрината. Погледнах го веднъж, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Притежаваше красота, която се набиваше на очи. Тъмния загар на кожата само подсилваше хубавите му черти.
– Видя ли го? – попитах Дани, която не разбра точно за какво ѝ говоря.
– Кого? – неразбиращо ме погледна тя.
– Кафявия, – отговорих едва – едва.
– Предпочитам черния, – възрази Дани.
Вероятно тя бе решила, че ѝ говоря за колани.
– Ах, този ли! – ахна тя, когато най-сетне разбра за какво ѝ говоря.
В очите ѝ припламнаха огънчета.
– Да, необичайно очарователен тип е, – призна тя.
– Вероятно той е резултата от малка забежка на Казанова тук преди шест или седем поколения.
– Грешите, – каза един много приятен глас близо до мен. – Предците ми са правили забежки някъде на север. Те до един са били ковачи.
– О, Боже! – изпъшка Дани.
Тя веднага млъкна, но и двете се изчервихме като домат.
– Тук се случват понякога земетресения, – бързо смотолевих. – Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Младежът ме погледна в очите и се усмихна:
– Смятам, че току що преживяхме едно.

Пихме експресо. Около нас цареше спокойствие и животът се носеше на вълни край нас.
– Какво ли ще стане с някой италианец, ако при злополука, загуби и двете си ръце? – наруши мълчанието Дани.
– Просто ще се раздели с мечтата си да играе бокс и да се пребори с някого, – казах разсеяно.
Едва ли щеше да ми бъде приятно да продължим разговора в тази насока.
– Овца такава! – възмути се Дани. – Ти изобщо не мислиш. Ще започне да заеква. Ще получи тежко говорно разтройство. Помисли си, как би могъл да говори, ако не може да използва ръцете си?
Бяхме чували, че южняците жестикулират, докато говорят и го правят доста буйно и емоционално.
Нагледен пример за това бяха група млади мъже, които оживени разговаряха, близо до нашата маса.
Те така движеха ръцете си, че се опасявах за живота им. Раменете, лактите в синхрон с китките изразяваха определено мнение, кривейки се в най-изтънчени извивки. Пръстите им пореха въздуха, като малки птички.
Беше очарователна гледка!