Тя беше на 76 години, а той на 78.
Срещнаха се на гробищата. Тя редовно посещаваше гроба на мъжа си, а на съседния гроб идваше той, нейният бъдещ мъж. Той донасяше цветя, почистваше гроба на жена си и възрастната жена забеляза това. Веднъж, когато него го нямаше, тя погледна датата на смъртта на жена му – преди 12 години.
Първоначално възрастната жена само се поздравяваше с него, след това почнаха да разговарят, а по-късно започнаха да се връщат заедно от гробищата. Той я изпращаше до дома ѝ.
И така между тях възникна“гробищно“ приятелство. Накрая решиха да се оженят.
На празничната маса имаше малко хора. Новият стопанин на дома взе чаша с „Pepsi-Cola“, той изобщо не пие алкохол.
А една от младите съседки разправяше, че мъж, който не пие алкохол, може да се намери само в гробищата.
Мъжът вдигна чашата, всички притихнаха. Той погледна своята нова жена и тихо каза:
– Пепи, нима не ме позна?
Усните на булката затрепераха и тя кимна с глава:
– Познахте Дони, отдавна се сетих, че си ти.
Представяте ли, някога те били женени. Тогава той бил на двадесет, а тя на 18 години. Живели само два месеца и се разделили. Той бил вятърничев, а тя прекалено свободна.
И сега отно се събират. Боже, ти ли направи това?

Дълго се бе питала, какви грехове има и защо всички постоянно ѝ говорят за това. Свикнала бе да се смята за невинна жертва на обстоятелствата, на глупостта и жестокостта на хората. Сега осъзнаваше, че трябва да промени начина си на мислене и да признае, че и самата тя има вина за всичко.

Хората ѝ казваха, че всеки човек е бунтовник спрямо Бога и е повел война, която не може да спечели. Тя е напълно безсмислена. Като си помислеше и тя се нареждаше в числото на бунтовниците.

– Всички сме бунтовници, – каза тихо мъжът седнал до нея. –  Знам, че съм вършил много лоши неща, но се чудя такива като теб какво са направили, че да имат нужда от покаяние?

На небето блестеше луната като огромна тепсия. Нямаше нито едно облаче, но беше достатъчно тъмно, за да не могат да се различават лицата.

– Сигурно съм сторила нещо лошо. Не знам какво точно е грах, но трябва да е така.

Мъжът се размърда и заговори тихо, сякаш се боеше, че това, което ще каже ще разбие нещо крехко и нежно.

– Може би тук се има нещо друго в предвид, по-дълбоко, нещо като погрешна посока, сбъркан път … Тръгнал си нанякъде и не си сигурен дали това е истинския път. След известно време разбираш, че наистина си се объркал и че това не е вярната посока.В случая няма значение дали вървиш достатъчно бързо, но ако вървиш натам, където не трябва грешката ти се задълбочава.

– Може би човек трябва да спре и да намери правилния път, – размърда се момичето. – Разбираме ли накъде вървим или само се лутаме?

– Дори и да навиждаш целта, има кой да ти открие пътя и да те води. И тогава наистина няма да пропуснеш правилната посока ….

Това беше втората ѝ Педесятница. Тя с трепет очакваше празника. Искаше ѝ се да преживее нещо ново. Да стане свидетел на необикновено чудо, дело на Божиите ръце.

Застана на колене и започна:

– Господи, утре ще празнуваме изливането на Св. Дух върху групичката събрана в горницата и началото на църквата. Този ден е необикновен за нас. Иска ми се на този празник да видя най-голямото чудо. Слушала съм за толкова много действия на Св. Дух, но сега искам да бъда свидетел на най-голямото Му чудо……

След това кротко заспа.

Молитвата беше искрена и по детски казана, като на човек, който скоро е предал сърцето си на Исус.

Денят беше слънце и приятен. Птичите гласове звучаха като безкраен концерт, напоен с музика на благодарност и поклонение. Слънчевите лъчи проблясваха между клоните и насищаха всичко наоколо  с очарователни нюанси.

В църквата всичко мина много добре. Хвалението беше прекрасно, думите в проповедта докосваха сърцата, лицата на хората сияеха, защото Божията ръка ги бе докоснала, но ……нищо особено не се случи.

Тя беше малко разочарована. Може би неправилно се е молила и Бог не я е разбрал добре….

Изведнъж една жена я дръпна за ръката и я покани да идат заедно до брат ѝ, който е в болницата. Тя се съгласи бързо. По пътя жената ѝ обясни, че брат ѝ бил много упорит и не искал да чуе нищо за Бога. А на нея толкова много ѝ се искало да го види в църквата.

Стигнаха неусетно до вратата на болницата. Пред самата сграда имаше градинка, където болните събираха слънчевите лъчи. На една от пейките сам седеше брата на жената. Изгледа я кисело, но като видя, че не е сама, опита се да се усмихне.

Запознаха се. Странно, но разговорът тръгна към днешния празник и Бог. Какво точно си говориха, тя не помнеше по-късно, но забеляза някаква промяна в брадясалият човек, наметнал болничния халат, седящ на пейката. Взеха си довиждане и си тръгнаха.

След няколко дена тя срещна същата жена. Тя ѝ се усмихна и я прегърна. След това каза:

– Да знаеш какво Бог е направил с брат ми, нямам думи за това. Нали си спомняш, че на Педесятница го посетихме в болницата. Докато сме разговаряли, някаква топлина се разляла в тялото му и той престанал да чувства болка. Не знам дали ти казах, но имаше рак на стомаха. След като се прибрал в стаята, ми каза, че нещо го е накарало да посегне към Библията, която му бях оставила…., – жената се задави от вълнение, а очите ѝ се изпълних със сълзи, – започнал да чете, а после предал сърцето си на Бога. Днес го изписват напълно здрав.

Тя се зарадва и прегърна жената. Сълзи напълниха и нейните очи.

Едва тогава разбра, че Бог беше изпълнил молбата ѝ. Той ѝ беше показал най-голямото чудо – спасението на един човек.

Само преди седмица си вади зъб. Неприятно, но не толкова болезнено. Дупката точно отпред на зъбите е неприятна гледка, особено, когато се опиташ да се усмихнеш. Не беше проблем, но мислите ѝ нахвърляха различни варианти за решаване на проблема.
Изведнъж телефонът извъня. Вдигна слушалката а в главата и мълниеностно профуча: „Кой може да ме търси по това време?“
Стрелките безжалостно отмерваха всяка „пропиляна“ минута и се устремяваха към горния край на циферблата на часовника.
– Диди, какво правех вчера в устата ти, – прозвуча приглушено женски глас.
Така наречената „Диди“ позна веднага гласа. Това беше нейната приятелка Мира, която редовно се грижеше за зъбите ѝ.
Това, което чу от слушалката ѝ се стори малко странно. Чудеше се дали да се засмее или да приеме по-сериозно нещата. Явно имаше някакъв проблем отсреща.
– Извинявай, че те притеснявам толкова късно, но просто забравих…..
Тя редовно записваше на едно листче, какви зъби е лекувала на пациентите, дата и така нататък…., но се беше случило нещо необикновенно.
– …. Как да ти обясня, – продължи отчаяно Мира по телефона, – записала съм датата и името ти, но другото е толкова нечетливо, а нямам спомен. Какво ти правех? Пломба, кариес ли имаше?
– Зъб ми вади, – спокойно обясни Диди.
– Добре, но кой зъб беше?
– Преден, – Диди се опитваше да помогне на приятелкта си.
– От ляво ли беше или дясно? – продължаваще да пита Мира, авно нищо не можеше да си спомни.
– Успокой се, ляво беше.
– Чувствам се като глупачка. Сякаш някой нарочно е изстрил всичко от паметта ми.
Диди съчувстваше на Мира и самата тя често забравяше, но бяха дреболии, а това беше свързано със нещо по-сериозно.
„Какви времена настанаха, – мислеше си Диди след като приключи разговора. – Та тя не е единствената, която се оплаква, че забравя. Та ние сме още млади ….. Накъде е тръгнал света? Какво ще стане утре с нас?…“

В началото той чу само шум. Изскочи на улицата и пред съседната къща видя тълпа от хора. Хвърли се напред без да се замисля или да планира каквото и да е.
Хората говореха, че вътре имало дете. И тогав той чу стон….
Разбра, нямаше друг избор. Покри се с одеало и влезе през вратата в нажеженият въздух. Смяташе, че одеалото ще го запази от изгаряния и задушаване. Оказа се, че няма лесно да диша, а да се движи напред, ставаше все по-сложно.
В горящото здание той влезе два пъти. Първият път не можа да намери детето. Изчисти дробовете си от дума, пое дълбоко въздух и без одеало отново влезе в сградата. Вървеше като опипваше терена с крака, затворил очи, които сълзяха от силния дим.
Пет годишно момче, сина на съседа, откри в една от стаите. Детето лежеше на пода в бесъзнание. Грабна момчето на ръце и избяга с него на улицата.
Линейката още не беше дошла, за това сложиха детето в една кола и потеглиха. Очите му бяха затворени. То беше престанало да стене. Страхуваха се, че е умряло.
Линейката ги срещна по средата на пътя. Момчето включиха на изкуствено дишане. После един от лекарите каза:
– Ако се бяхте забавили само една минута, преди да го изкарате от огъня, то щеше да бъде мъртво.
Дълбока въздишка последвана от изблик на радост  се изтръгна от гърдите на спасителят.