Лято. Майка и малката ѝ дъщеричка се разхождат в Ботаническата градина. Момиченцето е весело със сламена коса, в която се отразяват лъчите на слънцето, а майката натежала от плода, вероятно в последния месец, бавно пристъпя след детето.
Изведнъж заваля топъл летен дъжд. Майката извади от чантата си голям пъстър чадър и го отвори. Двете с малката прескачайки току що образувалите се локви, се насочиха към изхода на градината. Момиченцето пухти, опитва се да върви в синхрон с майка си.
– Мамо, рамото ми се намокри, – казва детето.
– Прегърни ме през кръста и се дръж по-плътно до мен, – посъветва го майката.
Момиченцето спря рязко. Направи една крачка назад и внимателно огледа майка си, буквално от главата до петите.
На жената ѝ стана някак неудобно. Почувства се като бременна ученичка застанала пред майка си. В едната ѝ ръка чадъра, а с другата се опитва да пооправи блузата си върху издутия корем.
– Какво се е случило? – попи тя дъщеря си.
– Мамо, …., а къде ти е талията?

Тя роди отново и донесе новороденото у дома. От време на време излизаше, буташе количката, разхождайки децата, а ръцете и скута ѝ бяха винаги заети.

Живота ѝ по това време беше само допир. По цял ден вземаше чинии или съдове, които трябваше да измие и прибере. Ръцете ѝ нежно докосваха главите на децата хлъзгави от шампоана във ваната. С много любов галеше лицата им и почистваше акото по задничетата им. Смело вдигаше тежкото мокро пране…..

Понякога присядаше за десетина минути, докато децата си играеха. А когато някое от тях паднеше, изчистваше калта, почистваше раната, а на ожуленото място лепваше пластир. Обърсваше мократа буза, по която още се стичаха малки сълзици, връзваше развързалата се връзка на обувката и нежно притискаше към себе си малкото телце, което успокоено от допира ѝ, спираше да хлипа.

Когато той се прибираше от работа след дългите часове работа, тя докосваше буйните му кичури коса, едва наболата брадичка и грапавите му изморени ръце. Наблюдаваше го как вдига високо децата над главата си, как грубото му лице се отърква о нежните им личица и издаваше радостен вик и писък заедно с малките, като съпровождаше всичко това с пляскане на ръцете си.

Ако не беше много изтощен от работа, той я докосваше. В този свят на допира, подвижното пространство между двамата се затваряше в ласка, водеща до привичното освобождение.

Всички около нея я ближеха, дъвчеха, целуваха, дърпаха и разсипваха върху нея какво ли не: сок, мляко, урина, мръсна вода, ……

Тя не спираше да мие и пере цели планини от дрехи. Сменяше чаршафите и лигавниците. Търкаше и бърше телата им.

Иска и се да бъде чиста, да ги почисти и тях, но в мига преди да събере сили, да изпере и измие всичко, веднага следва нова проява на „доброта“, която я потопяваше отново…..

Продължителен звън на телефон:
– Здравей, моля те, не затваряй!
– Какво искаш? Нямам време за приказки, казвай по-бързо!
– Днес бях на лекар …
– И какво ти каза?
– Бременна съм в четвъртия месец.
– Мога ли с нещо да ти помогна? Не искам никакви проблеми, абортирай!
– Казаха ми, че вече е късно. Какво да правя?
– Не ми звъни повече!
– Как така….? Ало….ало.
– Абонатът не отговаря. Моля обадете се ….
Изминаха 3 месеца.
– Здраевей, мъниче!
– А ти кой си?
– Аз съм твоя ангел хранител.
– А от кого ще ме пазиш? От тук няма къде да избягам.
– Много си интересен. Как я караш?
– Аз съм добре, но мама всеки ден плаче.
– Не се притеснявай, възрастните все от нещо са недоволни. Ти по-добре спи, набирай сили, ще ти трябват.
– А ти виждал ли си моята майка? Каква е тя?
– Разбира се, аз винаги съм до теб. Тя е красива и много млада.
Минаха още три месеца.
Жена мърмори под носа си:
– Какво ще правиш сега? Вече силно рита вътре…., втора чаша разлях…. и силен алкохол няма да ми помогне……
А някъде там вътре се обажда тихо гласче:
– Ангел, тук ли си още?
– Да, няма да те оставя.
– Днес на мама много ѝ е лошо. Цял ден плаче и се ругае сама.
– Не ѝ обръщай внимание. А ти готов ли си да видиш белия свят?
– Изглежда вече съм готов, но много се боя. Мама много ли ще се разстрои, когато ме види?
– Какво говориш, тя непременно ще ти се зарадва!? Нима може да не обикне такова мъниче като теб?
– Ангел, как е навън?
– Сега е зима. Наоколо всичко е бяло, падат красиви снежинки. Ти скоро ще ги видиш.
– Ангел, аз съм готов да ги видя.
– Давай малкия, чакам те!
– Ангел, много ме боли и се страхувам …..
Жената взе да охка и да пъшка:
– Ох, мамичко, много боли! О, помогнете ми ….., няма ли кой да ми помогне? Какво мога да направя тук сама? Помогнете, много боли…

Детето се роди бързо, без чужда помощ. Всичко ставаше накрая на града близо до последните блокове.
– Сине, – каза жената, надвесила се над новороденото, – не ми се сърди. Къде да отида с теб? Животът е пред мен. За теб няма значение, ти ще заспиш и това е всичко …..
– Ангел, къде отиде мама?
– Не зная, не се притеснявай, тя сега ще се върне.
– Ангел, защо гласът ти е такъв? Плачеш ли? Ангел, повикай мама, моля те. Тук е много студено.
– Не, момчето ми, аз не плача, така ти се е сторило. Сега ще я доведа. Ти не заспивай, викай силно!
– Но мама каза да спя и да не плача.
През това време в близкия пет етажен блок, в един апартамент, спорят мъж и жена:
– Не мога да разбера, на къде си тръгнала. На улицата е тъмно. Станала си нетърпима, откакто се върна от болницата. Не сме единствените, хиляди двойки са безплодни като нас. И те някак успяват да живеят са тази болка.
– Моля те, облечи се и да вървим.
– Къде?
– Не зная. Просто чувствам, че трябва да вървя. Повярвай ми, моля те!
– Добре, но това е за последен път. Чуваш ли ме, повече няма да тичам след теб, като куче на каишка.
Излязоха от входа. Жената вървеше с бързи крачки напред. След нея бавно пристъпваше мъжът ѝ.
– Скъпа, имам чувството, че вървиш по отдавна избран маршрут.
– Няма да повярваш, сякаш някой ме води за ръка.
– Плашиш ме. Обещай ми, че утре целия ден ще бъдеш в леглото. Аз ще позвъня на лекаря.
– Тихо ….чуваш ли, някой плаче?
– Да, от тази страна, чува се плач на дете!
Ангелът прошепна:
– Мъниче, плачи, силно викай! Твоята майка се е заблудила, но скоро ще те намери!
– Ангел, къде си? Виках те! Тук ми е много студено.
– Ходих да викна майка ти. Тя вече е наблизо.
Жената нежно промълви:
– О, Господи, но това наистина е детенце! То съвсем е замръзнало, да вървим по-бързо в къщи! Милият Бог ни е изпратил детенце!
Детето едва доловимо каза:
– Ангел, гласът на мама се е изменил?!
– Свиквай, мъниче, това е гласът на истинската ти майка!

На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.

Те седяха на пейката в парка и разговаряха. Птичките сладкогласно огласяха всичко наоколо. Цветя нежно отваряха чашките си, жадни за слънчевата ласка и милувка.
Тя беше жена на средна възраст с коси, в които се прокрадваха бели нишки. До нея малчуганът със сияещи очи попиваше всичко наоколо звуци, цветове….
Жената се обърна към момчето и го попита:
– Обичаш ли ме?
– Да, – отговори детето без да откъсва поглед от птичката кацнала наблизо.
– Защо ме обичаш? – настойчиво продължи жената. – Толкова много ти се карам, наказвам те, не ти разрешавам да ядеш много сладко и дълго да гледаш телевизия или да седиш на компютъра.
Момчето внимателно слушаше, а после каза:
– Аз не искам нищо от теб. Обичам те просто така….