Надя беше медицинска сестра и обожаваше професията си. Влизаше от стая в стая, сядаше не до едно и две легла, помагаше, привдигаше. …… Когато болните я видеха засияваха. Нейната усмивка заразяваше и всяка отчаяна и тъжна физиономия ѝ се усмихваше.

Имаше безкрайно търпение, да прави превръзки, да взема кръв за изследване, да отговаря на безбройно многото въпроси на пациентите и да ги успокоява.

Болните мъже обичаха край тях да се върти нещо младо и хубаво. А жените ѝ бяха благодарни, когато ги решеше и им помагаше да изглеждат по-добре. Това не беше част от задълженията ѝ, но тя бе гимирала много пациентки в болницата. Беше убедена, че ги прави по-щастливи, а и те се чувстваха по-добре.

– Нима като влезеш в болницата, трябва да гниеш?! – често казваше Надя на жените.

Знаеше не само пациента и лекарствата, които трябва да му дава в определеното време, но и синовете, дъщерите, съпрузите, внуците, ….., проблемите и болките в душите им. Как нямаше да знае, като всеки един от тези заболели хора споделяше с нея всичко, разказваше ѝ за семейството си, за приятелите, за самотата си, ….А Надя ги изслушваше и за всеки намираше добра дума.

Това беше тяхното Наде, вечно усмихнатата млада жена, от чието сърце преливаше любов и всеодайнос към всички.

Отдавна не бяха се виждали. Времето им бе отнело подвижността и посребрило косите им. Решиха да си побъбрят, но тъй като облаци забулваха небето и се канеше да вали, се приютиха в близкото заведение.

Седнаха на една маса и си поръчаха по чаша бира.  Спомените заваляха преди да рукне дъждът отвън.  Накрая стигнаха до тема, която бе посребрила част от косите им.

– Почти не познавам хора, които да нямат проблеми с брака, – изсумтя Ставри.

– За едни е проблем да се оженят, за други да се отърват от него, – засмя се Динко, като отпи малко от чашата си.

– Виж и днес се борим с отговорностите в брака, сакаш не се знае, кой е главата в семейството и кой трябва да се подчинява, – каза Ставри намусено.

– Знаеш ли колко се радвам, когато чуя, че двама са сключили брак и много ме боли, когато след години видя младоженеца с „новата му жена“, която представя като новата си приятелка, – въздъхва тъжно Добри. – И този хубосник между другото ми съобщава, че се е развел с жена си. Не си ли се питал, защо се появяват такива проблеми?

– Виж, днес трудно ще намерим връзка, която се основава на обич, – мрачно констатира Ставри. –  Станали сме прекалени егоисти, за да създадем такава връзка.

– Погледни днес младите хора, – махна с ръка Добри, –  какво търсят в партньора си? Те  не разбират, кой са те самите!

– Много е важно да имаш човек до себе си, който те обич. – продължи с разсъжденията си Ставри, – за да бъде наблизо, когато имаш нужда от утеха, подкрепа и помощ.

Добри не се стърпя и започна поучаващо:

– Чрез брака, човек се подлага на проверка. Открива какъв е.

Ставри заключи обопщаващо:

– Ако не уважаваш другите, не можеш да говориш открито и нямаш правилните ценности в живота, ще има много да патиш.

Дъждът беше спрял, а чашите отдавна стояха празни на масата. Двамата се надигнаха и се насочиха към вратата. Слънцето надничаше зад облаците, обсипвайки с лъчезарната си усмивка  окъпания град.

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Росица се чувстваше наранена и Димитър трябваше да признае това. Той трудно се приспособяваше към характера ѝ, който беше непреклонен и категоричен. Нейното „не“ го стягаше като с клещи. Единственото, което го беспокоеше беше, че тя ще престане да го обича и животът им ще стане непоносим. А това предизвикваше в него гняв.

В главата му още кънтяха, като кошмарен сън, думите ѝ:

– Ти направи живота ми непоносим. Къде беше умът ти, когато бедите връхлетяха семейството ни?

Нима се налагаше не само да се откаже от най-висшите си цели, но да бъде притиснат и от бремето на семейната омраза.

– Роси, – погледна я печално Димитър, – не трябва толкова да се засягаш, когато един мъж е толкова разочарован и раздразнен. Ние с теб не можем да искаме различни неща. Не можем да разделяме твоето щастие от моето. Гневя се, защото не разбирам, че тайните действия ни разделят. Мислиш ли, че бих искал да те засегна? Когато те наранявам, аз наранявам себе си. Никога няма да ти се разсърдя, ако си открита с мен.

– Аз исках само да ти попреча да ни докараш до просешка тояга, – съзлите ѝ отново започнаха да се стичат по побледнялото ѝ лице. – Толкова е унизително да се чувстваш така между познати. По-добре да бях умряла.

Тя говореше и плачеше, а това придаваше на думите ѝ огромна сила в очите на любящия мъж. Димитър придърпа стола си към нея. Със силната си ръка нежно допря изящната ѝ глава и я притисна към бузата си. Започна да я милва по косата, без да отронва дума.

Какво можеше да ѝ каже? Не можеше да ѝ обещае, че ще я предпази от надвисналата нищета, защото не виждаше как може да я предотврати.

Искаше да ѝ прости за всичко, въпреки че осъзнаваше колко е трудно това за него, но беше неизбежно, тя имаше по-слаба природа, а той беше отговорен за нея.