Динева стриктно спазваше лекарската тайна. много рядко, но винаги с подправени имена обсъждаше случайте, с които се занимаваше в болницата. Росен я разбираше и уважаваше това.

Днес тя беше много весела и когато седна за вечеря на масата, попита Росен:

– Нали помниш за онова дете, бях ти разказвала, че са го обвинили за пожар станал на една площадка. Разговарям от дълго време с него, но той не се чувства виновен за случилото се. Опитах се да му обясня какво е добро и какво лошо. И знаеш ли кава ми сервира днес?

Росен погледна жена си в очакване да чуе нещо забавно.

– Ти познаваш Мариана, тя работи на рецепцията. Бяхме на погребението на съпруга ѝ миналия месец. Знаеш колко е чувствителна. Тя още тъгува за него. И това дете научило за нейната мъка и ѝ подарило прекрасна роза. Дало розата на Мариана и казало: „Това е за теб, за да помниш съпруга си“. Мариана взела розата, благодарила на детето, избягала в стаята под стълбището и се разревала.

– Беше ли там, когато стана всичко това? – попита Росен.

– Не бях в другото отделение, – каза  Динева. – Когато влязох в стаята, заварих момчето да стои там вперило неразбиращ поглед в разплаканите лица на сестрите.  Беше доста изненадан. Сякаш питаше: „Какво толкова направих?“ До сега възприемах това дете като престъпник, смятах го за хулиган.

– Не ти харесваше, нали? – попита тихо Росен. – И изведнъж прави нещо прекрасно, което докосва сърцата на околните.

– Просто едно добро дело, което и то не осъзнаваше……

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

На плочите белееше нещо. Драгой бързо се наведе. Това беше кърпата на Деница. грабна я и я доближи до гърдите си. Стори му се, че държи най-скъпоценото нещо на света.

Сега той можеше да нарисува прекрасни неща.

Любовта променя света. Ражда вдъхновение. Създава песни, кара хората да си тананикат нещо нечуто до сега. Раздвижваха тялото и то танцуваше в неподражаем ритъм.

Драгой влезе в ателието си. Грабна четките и боите. Усети как някаква песен разцъвтяваше в сърцето му. Радостен копнеж преля в жилите му. Желание да сътвори нещо добро и хубаво преизпълни душата му.

Сред богатата и ярка игра на цветовете сини, розови, жълти, тъмносиви, златисти, червени, малинови, тъмносини, зелени……

Опиянен от танца на багрите, Драгой тихичко, почти нечуто си тананикаше някаква обикновенна, но ведра песен.

Рисунък, след рисунак …. Картината се изпълваше с образи щастливи и весели, озарени от светлина и доброта ……

За творецът няма по-голямо щастие, да вижда как делото му се превръща в това, което е мечтал.