Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!

Ръцете на Владимир бяха студени влажни, а тялото му топло и измъчено от нощта. В огледалото го гледаше гладко избръснато мъжествено лице. Макар, че годините му бяха напреднали, а косата беше почнала да сребрее, той все още не приемаше отчаянието, въпреки надвисналата опасност.

Жена му постави яденето на масата и с тихи стъпки се отдалечи. Владимир изобщо не го погледна.

Тази нощ той бе сънувал, как стените на дома му се разпадат. Целият беше под напрежение. Търсеше отговор за преживното в съня, защото силно се бе запечатало в ума му и го правеше неспокоен.

Спомни си за разговора, преди време, с един човек, който го убеждаваше:

– Исляма не е чужда вяра. Неговата същност е просто ерес на Исусовото учение.

„Светът е потънал в скръб, – мислеше си Владимир.- Викаме, но никой не ни чува. Търсим знание, но намираме лъжи и колкото повече узнаваме, тъгата ни нараства. Всяко размишление ни носи болка. Разумът ни не е съкровище, а жив ад за нас“.

Владимир знаеше, че основната истина в християнството неподлежаща на съмнение е тази за единството на Светата Троица.

– Бог съществува в три лица, – така го бяха учили, Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Святи дух.

Веднъж беше попитал свещеника в църквата:

– Каква е връзката между истината за Троицата и благочестието?

Свещеникът му бе отговорил:

– Истина за Троицата без благочестие не води към вечен живот, както и благочестив живот не е възможен без нея.

Приятелят на Владимир Станой му бе разказвал:

– По времето на тъмнината на сарацините „ал-Джахилия“, Александър Македонски поискал да покори Йемен и върху развалините му да издигне свой град.

Не една империя бе угаснала до появата на Мохамед. Турците бяха залели Анадола, земята на хетите и Херодот. Тогава орхановия син Сюлейман бе превзел  Цимпе и Галипополи и се бе затвърдил в Тракия.

Днес християнството и исляма отново се изправят един срещу друг. В резултат на това сме свидетели на издевателства, поругаване и смърт. Войните и стълкновенията опустошават редица райони и остават без домове и близки мнозина.

– Няма ли да има край на тази касапница, – въздъхна Владимир, загледан през прозореца в движещете се хора по пътя. – Искаме любов и мир, но без Бога не бихме могли да го постигнем.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Най-обикновенно семейство състоящо се от баща, майка и две дъщери.
Но тази сутрин се случи нещо много интересно.
Четиримата се събраха в кухнята и не можеха да решат, кой да иде да разходи кучето.
Тогава бащата предложи да играят на следната игра:
– Който пръв проговори, той ще изведе кучето.
След като играта започна Мимето, по-малката от дъщерите, започна да се облича. Надена нашийника на врата на кучето и се отправи към вратата.
Когато вече отваряше входната врата, всички останали се бяха събрали в антрето и хорово извикаха:
– Браво, Мими!
А тя се обърна и радосно взе да се съблича, като каза самодоволно на останалите:
– Хванахте се! Вървете сега да разхождате кучето!