През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

След петнадесет минутен редовен полет на височина шест хиляди метра един от двигателите на самолета се запали. Пожарът беше потушен, но двигателят отказа да работи.

Командирът на екипажа докладва:

– Имаме техническа неизправност. Искаме аварийно кацане.

Диспечерът освободи писта и разреши кацането. Към летището летяха пожарни коли и линейки.

Шансовете на пострадалия самолет да достигне до земята и пътниците с екипажа да оцелеят бяха много малко.

Салонът се напълни с дим. Между хората настана паника.

Изведнъж един 60 годишен мъж започна високо да произнася доста познати думи:

–  Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; Дай ни днес ежедневния хляб; и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото царството е Твое, и силата и славата, до вековете. Амин.

Той не беше свещеник, а най-обикновен енориаш. Ходеше всяка неделя на църква. А сега се връщаше от почивка в дома си. Животът му съвсем не бе лек, но той искрено вярваше в Бога и Го почиташе с всичко, което имаше.

Част от пътниците започнаха да повтарят с него „Отче наш“. Други се молиха с молитви, които си спомняха в момента или изказаха страха и болката си пред Бога в тази кризисна ситуация.

Изведнъж паниката спря и хората се успокоиха.

Самолетът кръжеше във въздуха още около 40 минути, за да изразходва горивото си. Всички разбираха, че „летящият ад“ всеки момент може да експлодира.

По време на приземяването гумите на колесника задимяха. На земята чакаха пожарни коли, които веднага започнаха да обливат самолета с вода.

Пътниците и екипажа веднага бяха евакуирани с помощта на надуваеми трапове. Всички скачаха без багажа си и боси изтичваха далече от огъня.

Никой не пострада. Беше станало чудо!

А там в това пламтящо метално тяло бяха 351 пътника и 20 членен екипаж. Но Бог запази хората. Той чу молитвите им и им помогна да оцелеят.