Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Беше едва седем часа. Скоро съвсем щеше да се разведели. Телефонът в полицията иззвъня. Дежурният вдигна слушалката и чу немощен мъжки глас:
– Спря ме непознат мъж и ме помоли да го закарам до съседното село. Качих го, – гласът на мъжа хриптеше. – внезапно ме удари по главата с бутилка и ми открадна колата. Тя е Mercedes….

Веднага бяха изпратени хора, да заловят престъпника и да помогнат на пострадалия.

След половин час отново се позвъни:

– Аз съм майор Илия Петров. Станах свидетел на следния инцидент. Карах колата, когато ме задмина Mercedes, който след няколко метра събори работник от пътната служба, събиращ боклук отстрани на платното.

– Май същият Mercedes е бил откраднат, – вметна набързо приемащият съобщението.

Майорът продължи:

– Мерцедесът се залюля и падна в канавката. От него излезе мъж. Той отиде до резервоара и хвърли в него запален предмет, а след това се скри.

– Какво направихте?

– Когато приближих колата, тя вече гореше. Освен това пострадалия мъж се намираше на няколко метра от запаления автомобил. Изтеглих го на безопасно място. Цялата кола бе обхваната в пламъци. Спрях едно такси и помоли шофьора, да  откара човека в болницата.

– Накъде тръгна заподозряният?

Майорът съобщи посоката, в която бе изтичал крадецът.

След половин час престъпникът бе арестуван. Той наистина бе откраднал Mercedes, с който направи толкова много бели.

Пострадалият работник бе откаран в болницата. Той имаше фрактури на долната част на краката и на шийните прешлени, но благодарение намесата на Петров животът му бе вън от опасност.

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.

Тя бе интересна котка. Викаха ѝ Сузи. Живееше в един дом вече шест години. Нравът ѝ бе много груб. Никой не я бе чул да мърка.

Веднъж на съседното куче такъв отпор му даде, че то вече не посмя да дойде към нея.

На улицата се движеха само две котки, но котараците бяха дузина.

Първото раждане при Сузи мина успешно. При второто имаше малко усложнения, но премина всичко и се забрави.

През пролетта стопаните на Сузи решиха да си вземат куче.

Когато Чарли се появи в къщата, Сузи прие това за лично оскърбление. Първите няколко дни след идването на кучето, тя нощуваше на двора, но за яденето се прибираше.

Малко по-малко Чарли и Сузи започнаха да се опознават. Няколко дена заедно „се молеха“ за няколко хапки от масата.

А когато Чарли прогони наглите ухажори на Сузи, в сърцето на котката се прокраднаха топли чувства.

Но въпреки всичко, Сузи отново забременя. Този път всички котета, които роди бяха мъртви …

Чарли преживяваше случилото се пред вратата. А когато двамата се събраха, той облиза котешката муцунка.

От този ден Сузи не му даваше да се отдалечи от нея. Чарли заспиваше в креслото, а Сузи лягаше до него и го обръщаше с лапичките си. Облизваше ухото му. Накрая заспиваше положила глава на гърба му.

Сузи обикна Чарли, та нали той ѝ бе съчувствал, когато ѝ бе най-тежко.

Но как ще се развият по нататък нещата, никой не знаеше. Трудно бе да се прецени особено сега, когато стопаните му бяха забелязали, че Чарли е хвърлил око на съседския дакел.

То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.