Венелин се учеше и работеше на непълен работен ден. В същото време жена му работеше другаде.

Налагаше се често да се грижи за детето си, когато бе в къщи. Не му бе леко. Освен студент и работещ, той бе и баща.

Един ден синът му Велко, който тепърва прохождаше, дойде при него и седна в скута му. Детето посегна към чашата със сока, която се намираше на бюрото  ……… жълтата течност напусна чашата и се изля върху ризата на Венелин.

В това време той говореше по телефона и работеше на компютъра.

Настана пълна бъркотия. Плачеше дете, компютъра бе изчистил екрана си, от ризата капеше сок по пода, …Веселин набързо прекъсна разговора по телефона:

– Извинете, можете ли да ми се обадите по-късно?!

Бащата бе готов да оправи създалата се бъркотия, но на входната врата някой звънна. Нямаше време да се преоблича. Отиде и отвори.

Жената, която стоеше пред вратата му се усмихна и каза:

– А представяте ли си каква е Божията риза?

Весели бе силно изненадан от тези думи.

Жената продължи:

– Бог прави дори немислимото за нас. Слуша молитвите ни, избърсва сълзите ни, приема всяка нужда, прощава греховете ни и прогонва всеки страх. Бог не се притеснява, че ще „изцапаме“ ризата Му.

Той съзнателно се снижава, за да ни стане по-близък.

– Колко е хубаво да знаем, – възкликна Веселин, – че сме на сигурно място в обятията Му.

– Да това е голямо благословение – каза жената, – Всичко това Той прави за нас, защото ни обича безусловно.

Веселин Григоров бе на седмото небе. Беше се сбъднала една от мечтите му.

– Най-после си имам свой собствен автомобил, – викаше възторжено Веселин.

Той толкова много искаше да го получи. Много пъти бе сядал мислено зад волана, бе натискал газта и потеглял. И това се превърна в реалност. Можеше да посети много места, които непременно искаше да види.

Сега той непременно ще си залепи на задното стъкло от онези стикери с формата на риба. Така щеше да подчертае, от където мине „Аз съм християнин“.

Постепенно Веселин осъзна, че този стикер го прави обект на по-специално наблюдение и изискваше по-голяма отговорност..

Постоянно се питаше: „Какво виждат другите в мен, пример за християнин или лицемер?“

Честно казано Веселин трудно показваше любовта си към хората, а и не умееше да сдържа езика си. Да той „не върши това, което иска, а онова, което мрази….“ По-лесно бе да нахока някой, отколкото да сдържи нервите си и да разреши проблема по мирен начин.

Следващите дни се развилня силна буря. Тя нанесе щети на колата и на стикера на задното стъкло. Рибата остана без опашка.

Но откакто стикерът си позагуби формата Веселин стана по-спокоен.

Всеки път, когато отваряше багажника и виждаше стикера си казваше;

– Колкото съм по-несъвършен, толкова повече усилия ще полагам, за да се уподобя на Христос.

А това не е ли най-голямата цел на всеки християнин.

Стоянка бе много малка, но въпреки възрастта си започна да взима уроци по пияно. Учителката ѝ бе забелязала, че свиренето  не бе от талантите ѝ, за това ѝ даваше по-лесни произведения. Така Стоянка се труди цяла година и накрая се отказа от пияното.

Минаха години и тя извади от шкафа старите ноти и се опита отново да ги изсвири. Този път, като че ли желанието ѝ бе нараснало и тя  се упражни повече.

След като повтори познатите мелодии, започна да учи нови. Така научи доста нови произведения.

В началото Стоянка сядаше пред пияното без да очаква кой знае какво, но постепенно откри, че музиката ѝ е в сърцето.

Веднъж бе отседнала в един хотел. И там изнесе импровизиран концерт пред гостите на хотела.

Веднъж Стоянка излезе на разходка с приятелката си Невена. Тя сподели с нея преживяванията си относно музиката, а накрая каза;

– Знаеш ли, днес изпитвам подобни чувства, когато се опитвам да запомня някой библейски стих наизуст. В началото ми бе много трудно, но постепенно Словото намери пътя от ума към сърцето. Когато казвам някога стих от Библията, ме изпълва много по-голяма радост, отколкото, когато свирех на пияното.

– Свиренето може да си спряла за известно време, но Божието Слово е нещо, от което никой не може да се откаже, – усмихна се Невена.

– Мислиш ли, че мога да изнеса такъв „импровизиран концерт“ пред повече хора, жадни да чуят Словото на Бога? – попита Стоянка.

– Да, защо не? Бог би подкрепил такава дейност с радост.

Ако пазим Божието Слово в сърцата си, няма да сме далече от Бога.

Един ден продавачката в магазина се усмихна на Минчо, докато му подаваше касовата бележка. Той също ѝ се усмихна приветливо.

Когато си тръгваше тя му каза:

– Приятен ден, Минчо!

Това бе голяма изненада за младия мъж. Той буташе количката си , за да разтовари багажа си и си мислеше:

„Тя от къде знае името ми? Аз изобщо не я познавам. Не помня да съм я срещал някъде. А може би съм забравил ….“

Изведнъж погледът му попадна на табелката с името му, която седеше окачена на ревера на сакото му.

Днес бе на семинар и там на всеки бе закачена табелка с името му. Така хората научават бързо имената си  и се чувстват приети на мястото, където стават събиранията. Създава се една по-топла атмосфера, където можеш да споделиш мислите, вижданията си, дори да обсъдиш проблемите си.

– Преди не осъзнавах тази възможност, – каза си Минчо, – но този случай в магазина ме подсети за нещо. Ще нося табелката с името си навсякъде, където отида. Това ще ме прави по-отговорен, защото хората виждат моите постъпки, а аз искам да съм пример за истински християнин.

Бог е призовал всеки от нас по име, за да бъдем живи примери за Неговата любов, където и да се намираме.

Как показваш на хората, че Бог те е призовал по име?

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.