Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.

Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.

Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.

– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.

Дядо Петър се усмихна топло и нежно:

– Дори и враните трябва да ядат,

В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.

– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.

Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:

– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.

– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.

– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.

– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.

Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.

– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.

Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение.  Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.

Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.

Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.

– Винаги  съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.

– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“

– Той те обича толкова много, – отговори Милен.

– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.

– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.

– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото  ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.

– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.

– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.

– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните  жертви за Бога е моето време.

Беше петък последния работен ден от седмицата. Хирургът от урологията в Окръжна болница Асен Жендов вървеше по пътя идващ от гарата. Той отиваше на нощно дежурство.

Изведнъж един мъж изскочи на улицата и нападна една жена. Той я придърпа към един бор и започна да я души.

Най-напред Жендов си помисли: „Навярно е някаква семейна разправия“.

Странното е, че хора минаваха от там, но те сякаш не виждаха какво се случва. Вероятно и те мислеха като Асен и не смееха да се намесят.

Жената се отскубна за момент, но мъжът я стигна и я повали на земята , като се опитваше да ѝ вземе чантата.

– Тук нещо не е наред, – каза си Жендов. – Това повече ми прилича на кражба.

И Асен затича към нахалника. Сграбчи го за яката и го удари с юмрук в челюстта. Мъжът се свлече и изпадна в безсъзнание.

Жената се измъкна изпод тялото на престъпника и набързо смотолеви:

– Благодаря.

А след това си тръгна, леко клатушкайки се. Явно бе травмирана от инцидента и не беше дошла още на себе си.

Хирургът се обади и полицейската кола пристигна. Оказа се, че „приятелчето“ от доста време има сериозни провинения, но до сега не са могли да докажат реално негово престъпления.

Те благодариха на Жендов и откараха“трофея си“ към полицейския участък.

Едва сега Асен усети болка в ръката си. Китката му леко бе подута.

В болницата след като прегледаха ръката му, колегите му казаха:

– Фрактура на китката.

Хирургът трябваше да носи гипс минимум две седмици.