Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.

Всичко в двора бе спокойно, когато се чу силен женски писък, който бе последван от отчаян и нестихващ плач.

Стамен току що бе изтичал в двора на Радка и бе казал:

– Бика смачка вашата Славка.

Радка без да се бави хукна след Стамен. Тя още от далече видя голяма тълпа, които се бяха скупчили на поляната. Стигна бързо до хората, разбута ги и падна до тялото на дъщеря си.

Славка бе цялата в синини. Едва дишаше. Петър, който също бе чул лошата новина, бе дошъл преди малко. Грабна дъщеря си и с отпуснатото детско телце се втурна към дома на доктор Занков. Радка залитайки последва мъжа си. Тя плачеше и се вайкаше:

– Боже, защо Славка……., не ми отнемай рожбата……как ще живея без нея…..

Докторът ги посрещна на прага на дома си. Мълвата бе стигнала и до него.

Пое Славка от ръцете на баща ѝ и я понесе навътре, за да ѝ направи по обстоен преглед. Двамата опечалени родители и малка група от следващите ги хора тръгнаха след доктора.

Той бе възрастен и як мъж. Какво ли не бе минавало пред очите му, но след като огледа малката Славка, отпусна безпомощно ръце.

– Много е натъртена, няма здраво място по нея. Ако съсирек стигне до сърцето…..това ще е краят. Не мога да направя нищо.

– Но, докторе, …., направете за Бога нещо, – едва сега очите на Петър се напълниха със сълзи.

Докато носеше дъщеря си в него гореше надежда, че докторът ще я оправи. А сега какво да прави?

– Най много до два дена….., – с болка промълви Занков. – Занесете я у вас, няма смисъл да остава тук….

Петър взе внимателно дъщеря си и тръгна бавно към дома си.

„Та тя е едва на седем години, – мислеше си той. – Какво е видяла от живота? Не мога да повярвам, че толкова весело и жизнерадостно дете ще си отиде така нелепо“.

Когато влезе в къщата си, Петър постави неподвижното детско телце на кревата и се загледа в него.

Баба Мита тропна вратата и запъхтяна влетя в стаята.

– Тичай, Петре, в кланицата и поискай една кофа бял дроб.

Мъжът се оживи. Баба Мита бе помагала на много хора. Бе излекувала, не един и двама безнадеждно болни, които медицината бе отписала вече.

След половин час Петър донесе пълна кофа с бял дроб.

Баба Мита и Радка започнаха да налагат дроба върху синините. Възрастната жена се обърна към Петър и каза:

– Донеси още бял дроб, този няма да стигне.

През половин час възрастната жена и Радка сваляха дроба, който се бе спаружил, от тялото на Славка и налагаха нов.

По едно време Славка отвори очи, но след това се унесе.

Борбата за живота на това малко момиченце продължи цели 20 часа. Постепенно синините по тялото на детето изчезнаха и то започна да диша по-спокойно.

След два дни Славка седеше на кревата и се усмихваше на околните.

– Ще се оправи, – шепнеше с благодарност Радка, която не бе спряла нито за миг и денонощно бдеше край дъщеря си.

Тъмни кръгове обрамчваха очите на майката, но тя бе щастлива, дъщеря ѝ щеше да живее.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.