Мартина бе притеснена много в последно време. Малкият ѝ син претърпя две-три сложни операции. Имаше подобрение, но не напълно.

Един ден Мартина си каза:

– Ако си мисля само за болки, операции, проблеми …. ще полудея. Трябва по някакъв начин да отклоня тревожните си мисли от главата.

Баба Петра, нейната съседка, същото я бе посъветвала:

– Много се тревожиш. Не може така. По-добре се заеми с нещо друго.

Изведнъж на Мартина и просветна.

– Ще събера по запазените дрешки и обувки на децата тези, които не могат вече да носят и ще ги даря на дома отсреща, където събират дечица без родители.

Тя изпита радост и настроението ѝ се повиши.

Когато сподели идеята си с приятели, много я подкрепиха и започнаха да събират дрехи и обувки.

Домът за сираци бе затрупан с такива неща. Наложи се да споделят подаръците с други домове от страната.

Бог иска свободно и смирено да даваме. Когато Му се доверим да ни води, Той ще ни даде възможности да го направим.

Тогава можем да бъдем изненадани от радостта, която ще изпитаме в резултат на това.

Лекарят прегледа Попов и каза:

– Добре сте …

– Но, докторе, – бързо го прекъсна Попов, – ръцете ми треперят. Не се шегувайте с мен. Навярно искате само да ме успокоите.

– Вие сте в добро здраве, – повтори лекарят, макар и с други думи.

– Докторе, моля ви кажете ми колко ми остава? – с плачевен глас прошепна Попов.

– Чакайте малко, – въздъхна лекарят. – Вие чухте ли изобщо какво ви казах?

– Е, добре, – примирено добави Попов, – Това треперене ще го отдам на стареенето на тялото и ви се доверявам напълно, докторе.

Както от време на време могат да треперят ръцете на някого, така и от време на време човек може да съгрешава.

Когато това стане, трябва да помним едно, грехът може да ни докосне, но не може да ни притежава.

Христос е в нас. Нека му се доверим за работата за всеки от нас. Нашето сърце е неговия дом и Той е Нашият Господар.

Милен гледаше в прозореца и забеляза как сенките постепенно скриват светлината на деня.

– Има толкова много страхове в този свят, каза си той. – Ние не можем да се справим с тях.

Мислите му се надпреварваха и блъскаха в главата му:

– На много места настъпването на нощта носи ужас и страх от дебнеща опасност.

– Повечето злини и престъпления се извършват под прикритието на мрака.

– Актове на магьосничество и зли сили, кражби и убийства, неморалност и пиянство често се случват в тъмнината.

– Убийци, нощни бегълци и онези, които се допитват до медиуми, се крият под покрива на мрака.

Внезапно Милен плесна с ръце.

– Хората не са сигурни какво се крие в сянката на тъмнината, – смръщи вежди той, – затова очакват с нетърпение да изгрее слънцето.

Милен възкликна:

– А когато решим да следваме Господа, няма да ходимв тъмнина, а в радостта на Неговата светлина.

Изведнъж той осъзна:

– Всеки, който иска да бъде озарен от присъствието на Христос, Който дава надежда и насока към живота, трябва да се идентифицира с Христос чрез вяра.

Въздъхна и отчетливо продължи:

– Библията ясно ни говори, че за да бъдем изпълнени със светлина, без тъмни ъгли, да бъдем нъчезарни, сякаш прожектор ни изпълва със светлина е да позволим на Исус, Светлината на света, да изпълни живота ни.

– Да, това е единствения начин, няма друг, – потвърди баща му, когато влезе в стаята и чу думите на сина си, – за да се избегне заплитането в тъмнината на света и измамните му удоволствия.

Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.

Мартин се бе замислил сериозно:

– Кое е най-важното нещо за мен? – запита се той. – Вероятно това е мястото, където искам да прекарам най-много от времето си.

Той се разходи из стаята и продължи:

– Много хора си задават въпроса: „Какво мога да направя днес, така че да има вечна стойност?“

Внезапно Мартин осъзна, че доста се е отдалечил от ролята си на баща. Той имаше четиригодишна дъщеря, но не ѝ обръщаше много внимание, с нея се занимаваше повече жена му.

Мартин тръсна глава и си зададе следния въпрос:

– Какво искам да каже дъщеря ми на моето погребение?

Той седна и написа следното:

„Моят татко ме обичаше безусловно. Той ме научи да обичам Бог и останалите хора. Баща ми беше моят герой“.

Мартин направи значителни промени в графиците на живота си. Той не позволяваше на неотложните нужди да изместят значимото – общението със семейството.

Един ден Мартин получи писмо от двадесет и една годишната си дъщеря:

„Татко , ти силно повлия в живота ми. Знам, че мога винаги да разчитам на теб. Ти ми показа какво означава наистина да си смирен и да позволиш на Бог да заеме челното място в живота ми. Ти си моя герой“.

Мартин бе потресен. Дъщеря му съвсем не знаеше за неговото желание, записано преди толкова много години, но го бе изпълнила, защото той бе променил приоритетите си.