Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Християните не се различават от останалите хора по местожителство или език. Те не следват някакво учение, дошло от търсещи нови неща човеци. Приемат облеклото и храната на страната, в която живеят.

Пребивават в своето отечество и все пак са гости. Радват се на страната си, но са чужденци. Трапезата им е за всички, но тя не е порочна.

Живеят в плът, но не ходят по плът. Намират се на земята, но обитават небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над тези закони.

Обичат всички хора, но другите ги мразят. Не ги разбират, а само ги осъждат. Убиват ги, но те живеят.

Бедни са , но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, но са обилно благословени.

Клеветят ги, но те са оправдани. Хулят ги, а те благославят. Държат се лошо с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като престъпници, но те се радват.

Юдеите ги гонят, езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо.

Накратко казано, каквото е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света.

Душата е затворена в тяло и е невидима. Християните се намират във видимия свят, но животът им на вяра е невидим.

Лозан се върна весел у дома си. Майка му погледна радостното му и сияещо лице и го попита:

– Какво се е случило с теб, та си толкова щастлив?

– Мамо, аз победих!

– Кого си победил?

– Играех с приятелите си на улицата. Наблизо имаше ябълкова градина. Ники предложи да си наберем от нея. И ние тръгнахме, но когато стигнах до оградата, един нежен глас ми каза: „Недей, това не е хубаво“.

В същото време един груб глас ми извика: „Какво чакаш, отивай! Виж, другите вече влязоха в градината. Там има много ябълки, стопанина няма да забележи нищо“.

Но нежният глас отново се обади: „Недей, това ще увреди и осакати душата ти“.

И аз се върнах. И колкото повече се отдалечавах от там, толкова повече сърцето ми се изпълваше с радост.

– Браво, – похвали го майка му. – Ти си удържал истинска победа.

Колко трагично преживява природата опустошенията, които човек ѝ нанася не само с войните, но и със своята неразумна дейност. Разрушените градове и села не красят земята, а я грозят.

Природата усеща човешкото надмощие като тежест. Човек е господар на природата, но жесток и немилостив. Замърсява околната среда и експлоатира по неправилен начин земята, вместо да я превърне в градина.

Някога Сахара е била изпълнена със зеленина, цветя и дървета, но човек я е превърнал в пустиня. И само нея ли?

За това не е чудно, че от време на време природата си отмъщава. Силни бури, урагани, тайфуни, лавини, които засипват хора и селища, светкавици, гръмотевици, земетресения, наводнения, болести, страдания, смърт ……

Всичко това ни кара дълбоко да се замислим!

Близо до Париж, в река Сена се намира една скала. Тя е скрита под водата. Тя се показва много рядко, само когато спадне нивото на реката много ниско.

Появата ѝ плаши мнозина. Французите се страхуват да я видят,

На нея е написано: „Които са ме видели са плакали. Които ще ме видят, ще плачат“.

Видели са я през 1755 г., когато Лисабон бил разрушен от страшно земетресение. В него 350 хиляди души намерили смъртта си.

Отново се е появила през 1870 г., когато Франция била погазена от войските на Бисмарк.