Днес изпече слънце. Е, имаше някое и друго облаче, но те не помрачиха общата картината.

Цено и Жеко се бяха спрели на сянка и разговаряха.

– Примамка и измама, – горещеше се Цено. – Това е чудесна тактика, нали?

– Така е, – съгласи се Жеко. – Изкушаваме се и се подмамваме от обещанието за забавление, удоволствие и спокойствие.

– Всичко, което може да ни предложи този свят, е синтетична, изкуствена, фалшива версия на истинското, – наблегна Цено.

– Но това не отменя и не омаловажава влиянието, което може да има върху нас пристрастяването, – отбеляза Жеко.

– Знанието има стойност само ако върви с действие, – плесна с ръце Цено.

– За това, – напери се Жеко, – не трябва да бъдем ръководени от критериите на този свят ….

– А да се променяме, като непрекъснато обновяваме ума си, – прекъсна го Цено.

– За да сме способни, – размаха ръце Жеко, – да разпознаваме какво желае Бог, кое е добро, угодно и съвършено Нему.

– Когато обновяваме ума си, ние се преобразяваме – възторжено възкликна Цено – и се научаваме как да се справяме с живота и най-вече това, което ни поднася той.

– Трябва да познаваме Божието Слово и любовта, която Бог има към нас, за да разпознаваме измамника веднага, – заключи Жеко.

Може би щяха още да си говорят, но решиха, че силно препича и си тръгнаха.

Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Мартин дойде при приятеля си и едва не се разплака:

– Загубих всичко.

– И вярата ли? – попита го Спас.

– Не, нея не съм я загубил, – намуси се Мартин.

– О, може би нещо с характера ти? – погледна го озадачен Спас.

– Какво говориш? Как мога да си изгубя характера? Мога да го променя, но не за това става въпрос.

– А, може би имаш предвид спасението? – Спас тревожно огледа приятеля си.

– Не, не и не, – възмутено възрази Мартин.

– Е, тогава всичко е наред, – усмихна се Спас. – Щом не си загубил никое от тези трите това, което смяташ за загуба, няма съществено значение.

– Какво разбираш ти?! – вдигна ръце Мартин. – И това ми било приятел. Вяра, характер, спасение дрън дрън …. Това ли са най-важните неща?

„Онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога“.

Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.

Ръмеше слабо, но дъждът макар и слаб изобилно, мокреше. Чавдар пътуваше по пътя и си подсвиркваше.

Внезапно колата изгасна и моторът замлъкна.

– Сега ли точно трябваше да се случи, – негодуваше Чавдар. – Ще се измокря целия.

Той излезе от колата. Отвори предния капак и се вгледа внимателно, търсейки проблема.

Така стоя доста време, без да разбере причината за повредата.

До него спря луксозна кола, а от нея слезе солидно облечен мъж и попита:

– Искате ли помощ?

– Не знам какво ѝ страна, изведнъж млъкна и спря, – обясни раздразнено Чавдар.

Мъжът надникна под капака, пипна нещо около двигателят и колата запали.

– Какво ви дължа? – очите на Чавдар грееха с благодарност.

– Нищо, – отговори мъжът. – Аз съм конструирал тази кола и ми е неприятно, когато видя, че тя се е повредила и не върши работата, за която е предназначена.

Така и Бог няма да ни подмини, ако види, че нещо не е наред с нас. Той веднага ще ни се притече на помощ.

За Него не е присъщо да замества повредените хора. Желанието Му е да ги поправя, защото не иска да се отърве от тях, а по-скоро те да се променят.

Бог се тревожи, когато ни види, че не живеем живота, за който ни е създал, но изпитва огромна радост, когато побеждаваме, вървим напред и вярата ни расте.

Не се отказвай от Бог, защото Той никога не ще се откаже от теб.

Довери Му се още днес. Той няма да те остави да паднеш, да се спънеш, нито да се поклатиш. Щете изведе от пустинята с високо вдигната глава.