Милен се бе умислил. Стойчо го забеляза и попита:

– Какво те тормози? Мога ли с нещо да ти помогна?

Милен го погледна сякаш се събуждаше от сън, а после добави:

– Някои искат да се променяме според това, което те мислят за правилно. Да бъдеш в унисон с модела им или да приемеш техните стандарти.

– За Златко ли говориш? – засмя се Стойчо. – Той си е такъв. Опитва се да те натика в собствената матрица …

– А не ти ли се струва, че това е в резултат на собствената му несигурност? – прекъсна го Милен.

– Да, това го кара да се чувства по-добре относно това, което самият той прави, – съгласи се Стойчо. – Ако може да накара и някой друг да върши същите неща като него, това е върха.

– А не е ли по-добре да бъдеш себе си и да позволиш на другите това? – въздъхна тежко Милен.

– Малцина го могат, – поклати глава Стойчо.

– Можеш ли да си представиш, колко хубав би бил света, ако всички правим това?! – възкликна Милен.

– Така всеки ще се чувства сигурен в себе си и ще позволи и на другите това.

– Тогава ние изобщо няма да се опитваме да се преобразяваме, да се имитираме и да подражаваме един на друг, – плесна с ръце Милен.

– И все пак, – загадъчно се усмихна Стойчо, – можем да излезем от моделите на света и да подражаваме на Господа.

– Това е много добре казано, – добави Милен. – Да подражаваме на доброто и да живеем като Христос.

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.

Петър бе въодушевен:

– Мамо, прочетох за майстор на маскировката, който живее във водите на Индонезия и в Големия бариерен риф.

– Интересно, – майката откъсна поглед от телевизионния екран и погледна сина си.

Спечелил малко внимание Петър продължи да разказва за своето откритие:

– Това е така нареченият Мимическият октопод. Той може да промени пигмента на кожата си, за да се слее със заобикалящата го среда.

– Интелигентно създание, – отбеляза майката.

– Освен това, – продължи смело Петър, – променя своята форма, модел на движение и поведение, когато е заплашено.

– Охо! – заинтригувано възкликна майката.

– Може да имитира такива същества като отровната риба лъв и дори смъртоносни морски змии, – завърши наученото Петър.

Майката въздъхна и спомняйки си днешното не много добро поведение на сина си добави:

– За разлика от мимическия октопод, вярващите в Исус трябва да се открояват в света, който ни заобикаля. Можем да се почувстваме застрашени от тези, които не са съгласни с нас и да се изкушим да се слеем, за да не бъдем разпознати като последователи на Христос, но ние сме призвани да Го представяме във всеки аспект от нашия живот.

– Да, но Гошо ме притисна и аз трябваше да се съобразявам с „модела на този свят“, – Петър започна да се оправдава.

– Но можеш да покажеш на кого служиш, като приведеш живота си в съответствие с това, в което вярваш като Божие дете.

– Ох, …. – изпухтя Петър.

– Когато се подчиняваме на Писанията и отразяваме Неговия любящ характер, – продължи назидателно майката, – животът ни може да покаже, че наградите от послушанието винаги са по-големи от всяка загуба.

Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Ганчо и Слави вечно спореха, но в тези им разговори всеки откриваше нещо ново за себе си. Така беше и днес.

Пръв започна Ганчо:

– Ако смяташ, че ще бъдеш страхотен, благодарение на нещо, което си постигнал, жестоко се лъжеш.

– Какво ще получа някой шамар не навреме?! – погледна го присмехулно Слави.

Ганчо никак не се смути от реакцията на приятеля си и продължи настървено:

– Величието идва от смирението и прошката към другите.

– Да, прощавам на всеки? – изгледа го изумен Слави. – Да не си луд?

– Бъди малко по-щедър в своята милост, – посъветва го Ганчо.

– Как си го представяш това?

– Без Бог трудно би го постигнал.

– Какво може да ми помогне Бог? – изсмя се Слави.

– Когато имаш грешна нагласа, гледаш по човешки на живота, а когато имаш правилно отношение, гледаш на живота по Божия начин, – заяви Ганчо.

– Какво значение има, как гледам на нещата? – сбърчи нос Слави.

– Когато осъзнаеш Божия план на мястото, където се намираш, ще се почувстваш по-спокоен, независимо от положението, в което си. Освен това, ако усещаш Божията ръка в ситуацията си, няма да скърцаш със зъби питайки: „Защо е необходимо, това да ми се случ….

– Е, аз често питам, особено, когато нещата се развиват зле, – прекъсна го Слави.

– Ако знаеш, че Това положение е планирано от Господа, просто ще си кажеш: „Бог го е предвидил за добро“.

– А не може ли без Бог? – отчаяна попита Слави.

– Казваш, че искаш да те смятат за велик, – усмихна се примирително Ганчо.

– О, да! И още как?!

– Ето я и тайната, – плесна с ръце Ганчо. – Довери се на Бога. Позволи Му Той да влияе на отношението ти спрямо хората, ситуацията и обстоятелствата.

– Звучи някак си много лесно, – Слави се почеса по главата. – А не може ли …. без Бог?

Ганчо вдигна рамене и категорично заяви:

– Не може! Дори не си го и помисляй.