Такъв сняг отдавна не беше падал.Той затрупа всичко и движението по пътищата бе затруднено. Хората седяха край печките и излизаха на вън само когато се налагаше.

Елена беше млада невеста. Скоро очакваха да роди.

Но изведнъж почнаха болките, Елена се уплаши:

– Нали е още рано.

– Успокой се, момиче, – каза баба Дана, която беше при нея – и това се случва понякога. Преждевременни раждания има много. Ти си към края, не бой се.

Извикаха местната фелшерка Николова. Той прегледа Елена и каза:

– Трябва да я закараме до града, но нашата кола към амбулаторията е повредена.

Роднините на Елена се разтичаха по съседите да търсят превоз.

Когато бай Димитър чу за случилото се, веднага се отзова:

– На моята „Нива“ ще я закарам, заедно с фелшерката.

Обадиха се за линейка от града, която трябва да ги срещне някъде по пътя.

Климатичните условия усложниха пътуването. Нямаше никаква видимост. Колата излезе от пътя и не можа да продължи по-нататък.

Раждането започна направо в колата. Фелшерката не се изплаши от екстремната ситуация. Тя помоли тези, които бяха в колата:
– Ще има нужда от вашата помощ, моля за вашето съдействие.

Участие взе и шофьорът.

В медицинската чанта нямаше достатъчно материали, скалпела се оказа тъп.

На Димитър му се наложи да използва кибрит, за да срязва бинтовете и превръзките. След това той наряза одеялото си от колата, за да има в какво да бъде увито бебето.

Всичко приключи успешно, сега оставаше да чакат, да ги приберат.

Не можаха да включат парното, защото колата се бе наклонила леко на една страна, а това бе спомогнало да замръзне тръбата. В снега изобщо нищо не можеше да се ремонтира. Като напук на всичко, отново заваля обилен сняг.

– Ще измръзнем всички тук, – отчаяно каза Елена.

– Няма, момиче, не бой се, – започна да я успокоява фелшерката.

За да спаси всички от измръзване Димитър запали малката си газова бутилка на която готвеше, когато беше навън или далеч от дома си. Тя винаги стоеше в багажника му.

В селото Христо бе поел инициативата за спасяване на затрупаните от снега. 12 човека на две коли и снегорин бързо се насочиха към мястото.

Пристигнаха навреме и откараха бързо майката и детето в болницата.

Лекарят, който прегледа новороденото се усмихна:

– Какъв юнак само, – възкликна той, – тежащ цели два килограма и половина. Хубавото е, че е в добро състояния и скоро ще ви изпишем и двамата, – обърна се той към Елена

Елена въпреки премеждията се чувстваше също добре.

Но най-щастлив бе таткото, който прегръщаше жена си и сина си със сълзи в очите:
– Радвам се, че сте добре, – каза той.

Лия имаше интересна професия. Тя бе журналистка. Ожени се и забременя, но това нея спря да отразява горещите новини в местния вестник.

А това изискваше пътуване в какви ли не превозни средства.  Веднъж тя бързаше, а въртолета, в който беше попадна в зона на турболеннтност.

Машината се мяташе като луда във въздуха.

Лия беше в последните месеци от бременността и за това трудно пазеше равновесие.

Преди да полетят Виктор я бе посъветвал:

– Сложи си колана.

– Не ми е удобно с него, – отговори капризно тогава Лия.

Но сега беше късно, да прави каквото и да е. Тя се откъсна от въртолета и полетя надолу.

„Ще падна долу и ще е разбия, – мислеше и Лия. – Детето ми никога няма да се роди…..На някой покрив или асфалт … имали значение, къде точно ще се размажа?“

Лия падна много близо до една стена и попадна върху платнен навес, защитаващ от слънцето прозорец на 14-я етаж. Това намали скоростта на падането и смекчи удара.

След това Лия продължи своя кошмарен път надолу от сенник на сенник, все по-надолу и надолу.

Баба Магда, 66 годишна жена, току що бе излязла от входа, за да разбере какъв е този трясък. Повдигна глава, замря в ужас и прехапа устни.

– Боже, ще се прибие ….., – едва успя да каже възрастната жена.
Всичко стана за секунди…..И Лия падна, но не на земята…., а върху главата на един случаен минувач, някой и Григор  Динчев, който веднага умря на място.

Никой не съжаляваше за него. Хората само поклатиха глава и казаха за Григор:

– Той бе мошеник, продаваше наркотици. Е, поне сега ще си отдъхнем от него.

Лия веднага бе изпратена в болницата. Лекарят, който я прегледа бе смаян:

– Нямате никакви наранявания, само няколко ожулвания и драскотини.

По-късно в болницата дойде съпругът на Лия, Антон Той бе притеснен и още от вратата започна да разпитва:

– Къде е Лия? Добре ли е? Какво е състоянието ѝ?

Медицинската сестра сам му е усмихна и го поведе към една стая. Когато влезе, Антон намери не само съпругата си жива и здрава, но и едно очарователно малко момченце, което Лия успя да роди малко след падането.

Антон се успокои, а след това се пошегува:

– О, намерила си време и да родиш!?

– Раждането бе преждевременно, – засмя е Лия, – но благополучно.

Двамата е прегърнаха и отправиха очи към малкия спящ юнак, който дори не бе разбрал през какво бе минал …..

В казармата имало младеж, който много обичал да си похапва. Даже си пооткрадвал малко ядене от кухнята.

Но другите не можели да го понасят, защото щом заспял хъркал като танк.
Веднъж решили да го събудят.

Един от войниците изтеглил възглавницата изпод главата на заспалия и го ударил по лицето с нея.

Заспалият не само се събудил, но започнал да вие от болка. Носът му бил счупен.

Другите го гледали и не могли да разберат какво точно се е случило.

Оказало се, че във възглавницата нашият юнак си бил скрил метална кутия с кондензирано мляко …..

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.