Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

Един голям слон минавал през едно село. Мало и голямо се стекли да го видя. Който го видел затаявал дъх.

Но едно кутре, когато видяло слона започнало да го лае, силно и настървено.

Една хрътка видяла мъничето и започнала да го съветва:

– Не се дери напразно. Не ставай за смях на всички. Не виждаш ли, че тази грамада изобщо не обръща внимание на твоя лай?

– Но аз за това го лая, защото зная, че няма да ме нападне и нарани, и така ще мина за голям юнак.

Хрътката се засмяла:

– Щом искаш лай го, но стой по-далече от него.