Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

На 36 етаж ставаше нещо. Наоколо се суетяха група от полицаи. Андрей повдигна глава и видя жена, която се готвеше да скочи. Тя беше облечена в скъпа рокля и имаше представителен външен вид.

Полицаите се опитваха да я убедят:

– Не стойте близо до перваза!

– Глупаво е да скачате.

– Не се наранявайте!

– Не дайте така, за всяка ситуация има изход.

Но усилията им бяха напразни.

Андрей прецени положението и попита капитана:

– Мога ли да се доближа до тази жена и да разговарям с нея?

Капитанът само вдигна рамене и безпомощно каза:

– Всичко опитахме …. пробвайте и вие….. вече няма какво да губим.

Андрей се опита да доближи до жената, но тя изкрещя:

– Не се приближавайте! Ще скоча!

Андрей отстъпи една крачка назад, но не се отказа, а кротко проговори:

– Съжалявам, навярно смятате, че никой не ви обича?!

Това привлече вниманието ѝ, може би защото тя не очакваше някой да я заговори така.

Андрей продължи:

– Вероятно внуците ви не ви уважават достатъчно?

Изведнъж тя се приближи към него и категорично заяви:

– Семейството ми ме обича и внуците ми са чудесни.

– Може би сте обеднели и се чувствате прекалено отчаяна, за да искате да скочите, – опитваше да налучка истинската причина Андрей.

– Аз и гладна? – жената с жест посочи скъпата си дреха. – Живея в луксозен апартамент в центъра на града.

Андрей направи една крачка напред, сега той се намираше на метър и половина от нея.

– Тогава защо искате да се самоубиете?

– Не помня. Забравям……

Андрей бавно и спокойно я накара да си спомни за хубавите неща, които ѝ се бяха случили в живота и за които би могла да благодари.

Разговорът бе дълъг. Жената извади снимките на внуците си и ги показа на Андрей. Разказа му за всичките членове на семейството си.

– А можете ли да благодарите на всички хора, за които ми разказахте и най-вече на Бог?

– Да, – каза тя възторжено и се усмихна.

Накрая жената се съгласи да се прибере, защото бе разбрала нещо много важно, че благодарните хора са щастливи.

Братът на Фазил Хамил се завърна в бащиния си дом в Сирия. Там Фазил живееше със жена си Асия и останалите от фамилията.

Гостуването на Хамил се оказа доста разтърсващо. Всички в семейството бяха потресени, когато брата на Фазил, живеещ оттатък границата заяви:

– Аз съм последовател на Исус Христос.

Членовете на семейството не можаха да понесат такова оскърбление:

– Ти си един от нас. Как можеш да отхвърлиш религията на предците ни. Ние сме искрени вярващи в исляма, – заяви главата на семейството.

След семейната разпра местния имам посъветва Фазил:

– Убий брат си! Ако убиеш брат си, който е станал вероостъпник, със сигурност ще попаднеш в рая.

Покорявайки се на думите на имама, Фазил взе нож и се насочи към леглото, където спеше брат му.

Но когато приближи, той усети, че някаква сила задържа ръката му. Разочарован Фазил се върна в стаята си.

След няколко часа той отново опита да убие брат си, но резултата беше същия.

След два дена Фазил за трети път опита да отнеме живота на брат си, но се случи същото.

От тогава Фазил и Асия започнаха внимателно да изучават исляма. Откриха, че в корана пише за Исус, някои откъси им се струваха неточни и неправилни. Тогава започнаха да задават въпроси на другите мюсюлмани, на които те не можеха да им отговорят.

Една нощ Асия чу как Бог и каза на сън:

– Библията е книгата, която трябва да ви направлява.

Фазил и Асия започнаха тайно да посещават християнска църква. Скоро тайната им бе разкрита и ги привикаха пред семейния съвет.

Фазил не чака да ги попитат, а стана и каза пред всички:

– Аз станах последовател на Исус Христос.

Всички започнаха да викат и изблъскаха Фазил навън.

„Боже, – трепна Асия, – ще ни убият пред дома ни“.

Присъстващите в стаята погледнаха към Асия:

– А ти какво смяташ да правиш? – попита я свекърва ѝ.

Асия стоеше пред доста труден избор.

„Ако остана в стаята, – помисли си младата жена, – това доказва, че оставам с тях. Господи, дай ми сили!“

След това Асия взе тримесечната си дъщеря и последва мъжа си. В този ден тя свали хиджаба, забрадка или друг вид кърпа, с които мюсюлманките се покриват и повече никога не я сложи.

Животът Фазил и Асия стана много тежък, но те не преставаха да свидетелстват за вярата си в Исус Христос.

Това бе един малък град. Той имаше своите особености, не само в начина на изграждане на сградите, но и в общението между самите хора.

Повечето смятаха, че в него не се случва нищо интересно, но дали бе наистина така?

Мълвата за поредния скандал и препирня се разпространяваше мълниеносно. Коментарите не бяха единодушни, всеки имаше своето „за“ или „против“ подплатено със солидни аргументи.

Сашо Мерака, така го знаеха всички, бе истински предприемач. Той успяваше от нищо да направи нещо. Така бе натрупал доста капитал.

Един ден Сашо реши:

– Ще отворя бар в нашия град.

Градът се нуждаеше от малко разнообразие и всички приветстваха начинанието, особено мъжете.

Но Сашо избра неподходяща улица, на която да изгради своя обект.

Нима всички улици не са еднакво достъпни за такава цел? Не, разбира се! На тази улица се намираше местната църква.

Църковното ръководство не бе съгласно с това начинание и на всяко богослужение пастирът приканваше християните:

– Молете се, Бог да вразуми този незнаещ какво прави бизнесмен ….

И все пак барът бе построен.

Един ден преди откриването му се разрази силна буря. Светкавица удари зданието на бара и той изгоря целия.

Членовете на църквата се зарадваха, но това не бе задълго.

Сашо се закани:

– Няма да оставя нещата така. Ще си получите заслуженото.

Той призова църковното настоятелство на съд и поиска обезщетение за нанесените му щети.

На делото Сашо размахваше ръце и гневно крещеше:

– Те с техните молитви, предизвикаха, бурята и светкавицата, която унищожи бара ми. Трябва незабавно да заплатят щетите ми.

Пастирят на църквата обясняваше:

– Да ние не искахме на нашата улица този бар, но какво можем да направим, ние сме хора. Не можем да контролираме нито бурята, нито къде да падне светкавица …..

Съдията изслуша внимателно и двете страни и отбеляза:

– Още не знам каква присъда да дам, но от това, което представиха обвинителят и обвиняемите стигнах до извода, че собственикът на бара вярва в силата на молитвата, а хората от църквата със своя пастир, странно защо, не вярват в това…..

Слънцето печеше. Птиците пееха. Животът си вървеше, но Мехмед Али си отиваше. Отдавна се бе залежал, но чувстваше вече, че иде края му.

Спомените го връщаха назад, когато беше млад. Тогава живееше в България, а мечтаеше да живее в Турция.

Мечтата му се сбъдна, но не по начина, който очакваше. Властите поискаха от членовете на семейството му да си сменят имената с български, но те не пожелаха. Тогава дойде заповедта:

– В срок от 24 часа да напуснете страната.

Мехмед не можеше да вземе всичко със себе си, особено златото и накитите. Пътищата бяха несигурни. Затова почти цялото си богатство закопа в градината и замина.

През всичките години до сега два пъти ходи в България, но златото си остана закопано. Обстоятелствата не му позволиха да си го прибере, а сега умираше.

Изведнъж се сети за Юмер, тогава при изселването бе малко момче, което помагаше в къщната работа в дома му. При идването си в България, Мехмед се бе срещал няколко пъти с него.

Юмер си бе останал все така добродушен и отзивчив, а сега се казваше Юри.

И Мехмед реши:

– Ще напиша писмо до Юри и ще му разкажа от къде и как да изкопае златото. Той е добър човек, нека се възползва от него.

Той написа писмото и го изпрати в България.

Един ден пощаджията мина край дома на Юри и извика:

– Имаш писмо от Турция.

Юри взе писмото и се почеса по главата:

– Кой може да ми пише от Турция? Сигурно е дядо Мехмед …… друг не може да бъде.

Но сега за младият мъж изникна проблем. Той бе ходил на училище, но така и не се научи да чете.

– Кой сега ще ми прочете писмото, – въздъхна тежко Юри.

Повъртя се из двора и видя комшията си Стоян.

– Бате Стояне, – извика Юмер, – получих писмо от Турция, моля те ела да ми го прочетеш.

Съседа се съгласи веднага. Прегледа писмото и заклати глава:

– Какво да ти го чета, тоя дето ти го е писал, само те псува.

– Че защо ще ме псува, той бе много добър с мен?

Но Стоян не дочака Юри да свърши размишленията си, а разкъса писмото и го хвърли огъня, който бе запален на двора.

Така Юри не разбра, какво му бе написал дядо Мехмед.

След време се чу, че Стоян забогатял. Фирма си направил, купил апартамент на сина и дъщеря си.

А хората клатеха глава:

– Стоян беше гол като пушка. От къде са му паднали пари та и бизнесмен стана?