Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.

Много хора в Австралия обичат да ловят риба, така че Брайън Кеснър решил, че тригодишният му племенник Пол трябва да се научи как да лови риба.

Момчето успяло в това начинание и след известно време гордо демонстрирало първия си улов в живота. Но нагла змия, която пълзяла наблизо, развалила радостния ден на детето.

Хващайки чуждата плячка, влечугото я завлякло нататък, без да обръща внимание на нещастния Пол, който се заливал в сълзи.

Момчето бързо се успокоило, когато чичо му казал, че тази рибата е само началото, а в бъдеще го очаквал много по-богат улов.

Детето, научило се от горчивия си опит, за всеки случай си изяснило, дали в неговия бъдещ улов ще се намесва змия.

Получавайки от чичо си  уверение, че змии повече няма да има, Пол се разсмял и се изпълнил с оптимизъм.

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……