В стаята бе сумрачно и влажно. В ъгъла стоеше стара печка. Тя отдавна бе изхвърлена тук. Чувстваше се самотна и ненужна.

Изведнъж вратата се открехна и до нея оставиха нова батерия.

Новодошлата изпъшка, а после реши да се похвали пред старата печка, единствения ѝ слушател за сега:

– Сега хората живеят по-лесно като използват мен. Не е нужно да секат дърва за печката. Извинявай, но теб трябваше отдавна да те претопят.

Печката мълчеше смутена. Тя знаеше, че са я изхвърли, ама чак да я претопят, това бе прекалено.

Колко пъти стари вещи отново са влизали в строя поради различни обстоятелства. Защо и на нея да не се отдаде такава възможност?

– Е, казвам това не само заради моите предимства, които облагодетелстват хората, – напери се още повече батерията. – В домовете сега има газ, светлина, кухненски комбайни, перални, …. Това, за което жената по-рано отделяше цял ден, сега го прави за час и дори по-малко.

– Това е много хубаво, – зарадва се старата печка. – А за какво използват свободното си време?

– О, за всичко! Трудно ми е да ги изброя, – започна да пресмята батерията. – Спят повече. Ходят си на гости. Участват във всякакви развлечение, а главното е, че гледат телевизия и сърфират по Интернет.

– Колко жалко, – огорчена каза старата печка. – Когато ме използваха по-често, ако останеше свободно време, хората се молеха, вършеха добри дела и ходеха на църква.

И старата печка не поиска да слуша от батерията по-нататъшните новини за съвременния живот.

Идва ден, когато настъпват последните минути и часове за даден човек. За едни по-рано, за други по-късно.

Такова време настана и за дядо Петър. Той вече си отиваше и знаеше, че скоро ще срещне Бога, Този Който бе следвал цял живот и изпълнявал волята Му.

Старецът не се страхуваше, че свършва земният му живот, защото го очакваше нещо много по-добро – вечност със Създателят му.

Дядо Петър повика любимият си внук, този който бе кръстен на него и му каза:

– Не знам какво точно ще правя на Небето, но ако може, ще помоля Господ да ми разреши да участвам в построяването на небесният ти дом. А ти ми изпращай непременно, колкото се може по-добри строителни материали.

– Какви материали? – изненадано попита внукът.

– Това са чистота и любов, готовност да споделяш вярата си в Бога с другите хора, добри дела извършени в името на Христос……=

– Аз ще се постарая да изпълня всичко това, но ….. – смути се внукът.

– Не се притеснявай как тези материали ще стигнат до Небето, – засмя се дядо Петър, сякаш беше прочел мислите на внука си. – Знай само едно, че те не се обезценяват поради нестабилната земна икономика. Тях не могат да ги разрушат природни бедствия и катаклизми, нито да ги откраднат крадци.

А ти какъв материал изпращаш на Небето за съграждане на вечния ти дом?

Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.