Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Утринното слънце вече изливаше лъчите си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на новия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се  наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Твореца.
Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им покриви грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена, а от пред се забелязваше фигурата на стария стопанин, с цигара в уста, наблюдаващ пътя.
Пръснати над околните планини къдели мъгла се носеха нанякъде. Някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети плуваха в златистото сияние на слънцето. Земята и небето се бяха слели. Гледката спираше дъха.
Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи рейсът и водачът наду клаксона. Ехото поде звука и го превърна в красива и богата мелодия. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своята нежна мелодия.

Тази местност, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна в захлас, запленен от есенната й премяна.
Цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове със стръмни склонове, представляваше неповторимо и неописуемо съчетание на багри, разточително разпилени тук от Всевишния.
В дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се нагоре и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави сиви облачета.
— Ех, това е България! — възторжено възкликна мъжът и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Този водопад като незаменима част царува в Долината на седемте ключа. Той е едно от чудесата на Подмосковието. Намира се на границата между Калужска и Московска област.
Водопадът в никакъв случай не може да се разглежда като поточе падащо от 3 метра височина. Това е изключителен паметник на природата, който включва завоя на река Нара с висок ѝ стръмен ляв бряг и много живописна долина, обградена от величествени хълмове. В долината на Нара се намират седем извора.
Ако погледнеш от страна на водопада ще видиш дълбок, планински каньон. Премахнете дясната му страна и ще получите високия ляв бряг на извиващата се Нара.
От скалните слоеве на този едностранен каньон бликат два мощни извора, приличащи на човешко сърце. В „дясното предсърдие“ се намира малко сърчице, от което синята прозрачна кръв се лее като кристално чиста вода.
Двата извора бързо се сливат и образуват ручей, който възторжено се устремява надолу към Нара.
На пътя на ручея се намира триметров перваз, от където водата пада надолу и образува водопадът Радужний.
Това място прилича на трон, а водопада на царя на долината.
Извори, красив водопад,… това е необичайно красиво място на Земята.
Водите на изворите имат лечебен ефект.

Остров Сахалин е място с необичайна красота. Има ярка природа и своеобразен климат. Снегът се задържа до края на април, но топлината на пролетта се усеща още през февруари.

Лятото започва в края на юни и радва хората през целия септември. Меката цветна есен е цяла приказка, а зимата е луда с несметните си ветрове и огромните купища сняг.

Сахалин се мие от Охотското и Японското море. От континента го отделя Татарския провлак. На острова течат 17 големи реки, а езерата надвишават 16 хиляди. Срещащите се тук гъби, растения и животни са редки и защитени. Релефа се състои средни планини, ниски хълмове и неизменни равнини. Планините в далечния изток по традиция се наричат хълмове. Тяхната красота през годината е незабравима, особено в многочислените превали.

Може би ще искате да посетите тази необикновенна земя, но понякога човек се задоволява и с фотосите направени от някой, който е бил там.