Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.

Великият руски учен Дмитрий Иванович Менделеев участвал активно в публикуването на различни справочници и енциклопедии.

На заглавната страница на „Енциклопедичен речник“, издаден от Ф. Брокхауз и И. Ефрон, Менделеев бил в списъка  на редакторите и авторите.

Своите статии той отбелязвал с гръцката буква делта.

Ако поразлистите този многотомен речник, ще видите колко много труд е вложил Менделеев в това интересно справочно издание.

Интересно е, че знакът делта не се намира под статии по химия и техника, а на такива със заглавия като „Конфитюр“, „Пирожки“, „Компот“….

От отдела за защита на животните в Мубай, Индия,, се получило съобщение за тайнствени бездомни кучета в син цвят.

Оказало се, че причина за този цвят на животните е местната река. В нея няколко предприятия изливат химичните си отпадъци.

Тази вода отдавна е забранена за използване от хора, но на бездомните кучета, за съжаление, това не може да се обясни.

Животните плуват в тази вода и я пият. Тези, които са били бели преди сега имат син отенък.

Предприемат се мерки, да се забрани на предприятията да изливат тази опасна химия в реката.

Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.