Кажете ми за какво харчите парите и времето си, и аз ще ви кажа какво е най-важно за вас. За вас най-важното могат да бъдат деца ви. Вашите разходи могат да разкрият, че вашето хоби е най-важно…..

Може би не ви пука много за дадена компания или фирма, тъй като не притежавате акциите ѝ или не зависите от нея. Но ако сте си купили акции ѝ или работите в нея, изведнъж ще се започнете да се грижите за успеха ѝ, защото това е важно за вас.

Животът не се състои в натрупването на вещи. Дори и да имате най-много от тях все пак ще умрете.

Ако в края на живота си имате огромен куп неща, но сте се отказали от жена си и децата си, вие сте пропуснали нещо!

Когато сте щедри с времето си, пари, усилия и енергия, и  за вас най-важен е Бог, то разбирате, че в живота ви е важно да проявявате любов.

Павел казва: „Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа“.

Как да се отскубнем от хватката на материализма? Има само един начин. Противоотровата е даване. Така че всеки път, когато сте щедри и давате на другите, тогава вие разрушавате затвора и оковите на материализма в живота си.

Нашата цел не е да се живее за тук и сега. Очаква ни вечността!  За това изграждаме взаимоотношения, които ще имат значение във вечността.

Тодор сложи ръка върху главата на Иво и шеговито го дръпна за носа. Малкия пое дълбоко въздух и замахна с разперени пръсти за поздрав, но Тодор несръчно парира и не уцели дланта му. Иво поклати глава, осъждайки непохватността му и избяга в другата стая.

Тодор пипнешком заслиза по тъмните стълби. Отзад го застигна гласът на Теодора, майката на Иво:

– Можахте ли да разговаряте? Помирихте ли се? Той толкова често говори за теб. Обича те по свой начин.

Какво можеше да ѝ каже Тодор, баща му си бе инат и това е. Тя бе негова жена, но много по-млада от него, затова трудно разбираше съпруга си.

Теодора изпревари Тодор по стълбите и застана пред него.

– Изглежда нищо не може да го събори, – продължи тя да говори за баща му. – Здрав и силен като бик е, а за апетит да не говорим, яде за двама. Лекарят каза, че болестта му няма да се разпространи толкова бързо.

Тодор само привидно я слушаше, но тя продължи, все едно не е забелязала безразличието му:

– Баща ти изглежда чудесно с това тяло и мускули, а наближава седемдесет.  Ако не гледаш лицето му, ще кажеш, че пред теб стои двадесетгодишен младеж.

– Да, наистина изглежда добре, – отговори безизразно Тодор.

Той взе шапката си и подаде ръка на Теодора за довиждане. Тя бързо хвана ръката му и го дръпна към себе си. Изведнъж тона ѝ се промени:

– Тодоре, едно време толкова много се обичахме, помниш ли? Бях глупава и прекалено млада, това е истината, но те обичах. А това дето по-късно беше с Филип си бяха просто хормони и нищо повече. Когато го видех не можех да мисля разумно.

Тодор се усмихна. Най-напред го бе зарязала заради Филип, а после, когато той почина внезапно, го замени с баща му.

– Ти бе слабичък, пък и не беше голям красавец, – започна да се умилква Теодора. – Когато човек е млад гледа само външността. Но повечето мъже стават интересни, след като навършат четиридесет и ти си от тях.

– Теодора, стига толкова.

– Тук вътре в теб винаги е имало местенце и ако ….

– ….ако затъна в тинята, няма да ме познаваш, знам, – усмихна се Тодор.

– Какво? – извика Теодора.

– Лека нощ.

Тодор се освободи от хватката ѝ, избърса натрапената му целувка от лицето си и хукна навън. Стана му мъчно, че никога не е имал семейство. Всичко бе проиграно, още преди да започне.

Към чувството на болка се прибави и отвращението му към Теодора, която се опитваше да се залепи за него, когато виждаше, че баща му си отива и че положението ѝ става нестабилно.

Жертвите на боата умират от задушаване и спиране на сърцето и кръвообращението.

„Прегръдката“ на змията предизвиква рязко спадане на кръвното налягане, след което кръвта престава да доставя кислород до клетките.

Освен това се увеличава венозното налягане, което предотвратява връщането на кръвта от вените към сърцето.

Така жертвата изпитва нещо от рода на инфаркт.

Боата отслабва хватката, когато усети, че сърцето на жертвата му е спряло.

Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.

Когато една майка отивала на пазар, носела сина си на раменете си.

Веднъж край тях минала жена с кошница на главата, в която имало плодове. Детето бързо грабнало от кошницата един банан и го изяло.

Майката забелязала това, а когато някой и споменал за случилото се, тя похвалила сина си за находчивостта му.

Това поощрило детето и то започнало да извършва малки кражби и да бърка в чужди джобове. А когато детето станало мъж, нещата се влошили още повече. Порастналия син разбивал брави и обирал хората по пътищата.

Веднъж по време на обир синът на тази жена убил човек. Хванали го и го хвърлили в затвора. Убиецът изразил желание да се види с майка си преди да го обесят.

Довели нещастната ридаеща жена при сина ѝ. Тя горчиво оплаквала съдбата му. Той я помолил:
– Ела по-близо до мен.

Когато майката приближила, синът я хванал с ръце и започнал да я души. Охраната едва отървал жената от хватката му. А синът крещял.

– Тя заслужава наказание. Тя е виновна за всичките ми нещастия. Ако вместо да ме похвали, беше ме наказала, когато бях на две години и откраднах банан, аз нямаше да върша тези злодеяния и да стигна до тук.