Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.
Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.
Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен проектираше и разработваше компютри.
В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.
Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.
Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.
В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.
Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.
– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.
Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.
– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.
– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.
Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.
– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.
Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.
В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.
Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..
