Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Юри Николаев бе следовател – криминалист в големия град. Често му се случваше да изследва човешката плът, за да намери доказателства за извършеното престъпление.

Веднъж Юри оглеждаше мястото, където бе извършено едно жестоко убийство.

На една бензиностанция престъпникът бе застрелял жената, която обслужва бензиновите колонки, от непосредствена близост с ловна пушка.

Когато започна да изследва трупа вниманието на Юри бе привлечено от разпрострялото се на земята мозъчно вещество. Вследствие на мощният заряд части от черепа бяха заседнали в мозъка.

Юри се загледа в своеобразния „информационен център“ на човешката биомашина, която не бе повече способна да придаде своите импулси по „невидимите“ проводници, за да може да се изправи и задвижи това тяло.

Изведнъж Юри чу зад себе си, по-скоро от дясно, женски глас:

– Това ли е всичко?

Инспекторът потръпна, защото никой от колегите му не бе наблизо. И докато се чудеше и оглеждаше наоколо, чу много по-силен и настойчив глас:

– И това е всичко?

Юри видя, че на близо няма никой, но в ушите му звучеше гласът и той бе напълно объркан.

„Това не може да бъде никой друг освен жертвата, – помисли се следователят. – Може би тя да се нуждае от утешение, а аз нищо не ѝ казах. …..Ако наистина можехме да си говорим, щеше да се получи интересен диалог“.

Той все още не можеше да възприеме, че убитата жена е излязло от тялото си и иска да му каже нещо.

Благодарение на случилото се Юри по-внимателно се зае с работата си. И едва тогава забеляза късчета навита хартия от списание едва показващи се в разпиления мозък.

Това неопровержимо доказателство, му помогна да изправи престъпника пред правосъдието.

Този случай дълго време не даваше покой на Юри, защото той и така не можа да помогне на убитата. Може би сега би намери думи за утешени или съчувствие, но тогава? Следователят бе потресен от такъв вид близко общение.

И жертвата беше объркана и се чувстваше безпомощна, но само до момента, когато осъзнаеше, че смъртта съвсем не е края, а продължение в един нов живот.

Ние навярно ще споделим впечатленията си с някой друг и ще да бъдем съкрушени, че губим най-ценните си сили за постигане на външни достижения, а сме изпуснали най-ценния дар – вътрешно ни състояние.

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

В стаята цареше полумрак. В околните домове отдавна бяха запалили лампите. Сашка седеше на стола и безжизнено гледаше в открехнатия прозорец.

– Саше, – извика майка ѝ, когато влезе в стаята, – защо седиш на тъмно? Случило ли се е нещо?

Сашка продължи да мълчи, събрала ръце в скута си, сякаш не бе чула въпросите на майка си.

– Дъще, твоето мълчание много ме тревожи. Какво става с теб.

Сашка се отърси като от някакъв полусън.

– Получих първата си целувка от мъж….

Майка ѝ я погледна изненадано, с дълбоко скрито в себе си притеснение.

– Това се случи при много романтични обстоятелства…..

– Какво си направила? – едва сега възкликна на глас майка ѝ.

– С Емо бяхме далече от залива. Около лодката се виждаха различни на цвят риби. И тогава….

Сашка разказа следното на майка си:

Емо се стараеше и всячески се мъчеше да ме убеди:

– Ако се гмурна още днес ще извадя част от пиратско съкровище.

– Самохвалко, – възкликнах и се засмях.

– Да се обзаложим на една целувка, предложи бързо той.

Не вярвах на нито една от думите му, за това на шега приех.

Той скочи от лодката и се изгуби във водата. По едно време се разтревожих. Забави се много. Помислих, че му се е случило нещо.

Тъкмо се чудех как ще се върна на брега сама, когато той изплува. В ръцете си държеше малка амфора, пълна със сребърни монети.

Помислих си: „Дали предварително не я бе скрил? Но това нямаше значение“.

Майката на Сашка въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Нали си ме учила да спазвам обещанията си. Загубих облога и му позволих да ме целуне. Трябва да призная, че много ми хареса.

– Ти познаваш ли добре това момче, – загрижено попита майка ѝ.

– Той е красив като Аполон, – каза Сашка с възторг. – Какво да го правя непрекъснато върви по петите ми? Изглежда е влюбен до ушите в мен. Но и аз го харесвам и съм влюбена, но не го показвам.

– Баба ти едно време казваше, че любовта и кашлицата не могат да се скрият.

– Защо става така, когато ни връхлети любовта? Не си мисли, че дъщеря ти е вятърничаво момиче. Тази целувка е само от спечелен облог. Той е по-голям от мен. Ще го накарам да ми признае за всичките си похождения в миналото…

– Уж още нищо няма между вас, а май вече го ревнуваш? – засмя се майка ѝ.

– Знаеш ли какво казва сестра му за него, че ако всичките му грехове трябва да се изпишат на челото му, трябва да си нахлупи шапката до очите, за да не се виждат.

– Е, сигурно не е толкова лош….. щом си го харесала!

– Защо всички смятат, че любовта е грах? Нали Спасителят ни е повелил да се обичаме.

– Ако истинската любов премине в действия, за които Спасителят ни е заръчал да се държим далеч от тях, – каза майка ѝ, – тя губи своята стойност.

Сашка кимна с глава в знак на съгласие и добави тихо:

– Така е!