Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.