Люляк е красив цъфтящ храст, който по качества и популярност отстъпва единствено пред розата.

Родината на този невероятен храст е Персия, откъдето търговци го пренасят във Виена преди 400 години, а от там изцяла Европа.

Цветовете на люляк съдържат етерично масло, багрила, гликозиди, соли, органични киселини, витамин С и фарнезол, който придава невероятния аромат. Листата съдържат синигрин, витамин С и други вещества.

Невероятният аромат на люляк се използва в състава на редица козметични продукти.

Предимно се използват листата, цветовете и пъпките, които имат високо съдържание на микроелементи, дъбилни вещества, гликозиди и фитохормони. Тези вещества имат противовъзпалително, очистващо и обезболяващо действие върху кожата. Люлякът се използва в парфюмерийната промишленост.

Цветовете на люляк помагат за пречистване на организма и при подагра.

Цветовете се заливат с ракия, така че те да се покрият 1-2 пръста отгоре. Съдът се държи на тъмно две седмици, след което се прецежда. Пият се по 20-30 капки с малко вода, 2-3 пъти на ден. При артрит с настойката се натриват болезнените участъци.

Хлебарките се ориентират в пълна тъмнина благодарение не само на обонянието и осезанието. Учените са открили в насекомите свръхчувствителни рецептори, които позволяват да се улови и най-малката светлина.
За проверка на зрителната острота, учените са създали специлна система интерпретираща виртуална реалност.
Пуснали хлебарки в тракбол, заобиколен от движещи се декорации. При такива условия те не могат да се ориентират с помощта на устата или антените.
След това учените започнали да въртят черно-бели ивици около хлебарките, включвайки светлина със различна интензивност, преминавайки от ярка осветеност в безлунна нощ и обратно.
Насекомите са реагирали на въртенето на декорациите даже при светлина 0,005 лукса, когато фоторецепторите в фасетачните очи са улавяли само един фотон за десет секунди.
Според изследователите, за да се справят с такава сложна визуална информация, хлебарки използват неизвестни за сега в науката невронни механизми, разположени в участъка, намиращ се в основата на мозъка, отговарящ за координацията на движението.
Учените се надяват, че разбирането на тези механизми ще помогне за разработването на нови уреди за нощно виждане.

Земята ще бъде по-приятно място за живеене, ако се решат всички човешки нужди със строго ограничен набор от универсални средства. За сега такива съществуват само в приказките: кашата в приказките на братя Грим, която не спира да излиза от мелничката, златната рибка, която изпълнява три желания ….. Една приказка може да стане реалност, ако от малко по-друг ъгъл се погледнат някои банални предмета от бита.
Ако знате как да използвате содата бикарбонат, тя ще ви покаже чудеса на приложение. Не вярвате ли? Тогава, четете!
Смесете шест супени лъжици в една трета от чаша с топла вода и нанесете сместа на петно преди да хвърлите дрехата в пералнята за пране. И следа не остава след него.
Ако вместо паста за зъби използвате хлябна сода зъбите се избелват.
Смесете сода със паста за зъби и запълнете нежеланите дупки. Преди да пробвата какво е станало, изчакайте, докато пълнежът изсъхне напълно.
Искате ли да освежите и премахнете неприятната миризма от обувките си? Тогава сложете сода в тях, докато стоят в коридора.
Ако вместо обичайния си шампоан две седмица използвате разтвор на сода, проблемът с гъбата, отговорна за появата на пърхот, е решен във ваша полза.
Част от сода и царевица на прах дават добър заместител на обичайният дезодорант. Разтрийте състава под мишниците си и за нищо не се вълнувайте. Ако сте любител на твърд дезодорант, можете да направите следното. В съд смесете кокосово масло, сода и царевица на прах. Варете на слаб огън. Получената смес налейте в празен флакон от дезодорант.
Ако сте се наранили със стъкло, така че то е влязло много навътре в кожата, направете от сода и вода каша и я нанесете върху пострадалия участък, отгоре бинтовайте. Един ден по-късно кожата се е подула, което прави процедурата за отстраняване на стъкълцата по-малко проблематична.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Кулите гълъбарници са един от акцентите на персийската архитектура. През 16-17 век в Иран масово се развъждали гълъби, а птичия тор използвали за наторяване на земеделските участъци.
За да бъдат задържани пернатите, били построени около 3 хиляди цилиндрични кули, във всяка от които можели да гнездят до 25 хиляди птици.
Гълъбовия тор използвали за отглеждане на дини и краставици. Кулите са били най-добрите гълъбарници в света. Построени са от тухли и покрити с мазилка. Те защитавали птиците от студените ветрове през зимата и осигурявали прохлада през лятото.
Днес в Иран са останали само около 300 кули, тъй като в селското стопанство вече се използват химически торове. Само в някой райони се е запазило наторяването с птичи тор.
Кулите гълъбарници имат внушителни размери. Диаметърът на конструкцията е от порядъка на 10-12 м, а височината около 18 м. Във всяка кула на специални кацалки се събират хиляди гълъби. Конструкцията така е замислена, че големите хищни птици, като ястреби, соколи и врани, не могли да влязат вътре.
Вътре в кулата в шахматен ред са разположени гнездата по цялата височина на стената. В тези малки клетки могат да се установет гълъбите.
Стените на кулите са построени под наклон, така че екскрементите да падат в центъра на кладенец, където специално се сушели. Веднъж годишно кулата се отваряла и се събирал натрупалия се тор.
Интересното е, че строителите са отчели ефекта на резонанса. Ако гълъбите решат едновремено да излетят от кацалките си нагоре, кулата остава цяла.