Една много нервна жена отишла при лекаря и се оплакала:

– Нервите ми са толкова изопнати, че не мога вече да ги контролирам. Лекарят я изслушал внимателно и ѝ предписал:
– Четете всеки ден внимателно Библията.
Тя се обидила от „небрежното отношение към нейното сериозно положение“, но все пак решила да опита.
След един месец отишла при лекаря с усмивка на лице и казала:
– Защо решихте, че именно четенето на Божието Слово ще ми помогне?
– От личен опит, – кратко отговорил лекарят.
Библията по такъв начин се „приема“ от поколения на поколения, давайки на всеки човек нужното знание за грижите, нуждите, изпитанията и личните му качества. Тя очаква случай, в който да покаже на всеки потомък на Адам пътя през пустинята, да го предупреди за опасностите и да бъде съветник на всеки, който не отхвърля нейната помощ.
Четете Библита, дори да не разбирата всичко. С времето тя ще открие необяснимото на всеки. Библията е правдиво огледало, в който всеки от нас се оглежда. Тя точно определя нашите намерения, разпознава нуждите ни, разкрива ни какви сме всъщност, съветва, насърчава, насочва, освежава, укрепва и ни освещава.

Сашка и Ангел от известно време излизаха заедно. Връзката им се задълбочаваше постепенно. Днес излязоха на разходка в парка. Разговорът им беше добил много сериозен отенък.

Всеки се интересуваше от живота на другия и искаше по-добре да го осмисли и разбере.

Сашка пое дълбоко въздух и каза:

– Искам да ми кажеш, как така правиш, че хората ти се доверяват и ти вярват.

– Повечето хора искат да бъдат уважавани. Не виждам какво толкова ти се струва необичайно, – отговори Ангел.

– Открий ми тайната си, – настоя Сашка.

– Може би е свързано с моето детство и времето на израстването ми, – призна накрая Ангел след няколко минути размисъл.

– Родителите ти строги ли бяха? – полюбопитствува Сашка.

Ангел се засмя:

– Не е това, което си мислиш. Баща ми беше касиер в едно предприятие, но го хванаха в някакви злоупотреби и полежа малко в затвора. Живеехме в малко селище и всички хора ни познаваха.

– Навярно с майка си сте се чувствали зле след случилото се, – съчувствено каза Сашка.

– О, – с болка каза Ангел, – беше много по-лошо. Ако нещо изчезнеше в училище, веднага обвиняваха мен. Когато влизах в магазина, продавачите ме следяха зорко, нали баща ми бе крадец. Много често чувах зад гърба си думите: „Крушата не пада по-далече от дървото“.

– Когато излезе баща ти от затвора, нещата не се ли оправиха?

– Не, – тъжна усмивка пропълзя по устните на Ангел. – Наложи се да се преместим. Баща ми трудно си намираше работа, а ако си намереше не се задържаше много на нея, защото бързо научаваха за миналото му. Често се сбивах с децата, за да затворя устата на клюкарите.

Сашка стоя замислено известно време без да каже нещо. След това вдигна глава и каза:

– Искал си всички да знаят, че не си като баща си? Нужно ти е било, да ти имат доверие. Правел си всичко според възможностите си, бил си честен с хората и си очаквал същото от тях. А ако някой те е лъжел или мамел си го съсипвал.

– Нещо подобно, – смутен от разобличаващия го коментар, Ангел леко се изчерви.

– А не се ли страхуваш, че понякога можеш да прекалиш? – не го остави намира Сашка. – Хубаво е да си честен и справедлив, но хората не са идеални.

– Чесността я има или я няма, средно положение няма, – изстреля на един дъх Ангел.

– Това не е ли доста крайно?

Ангел сви рамене.

– Не съм краен. Просто не искам да ме възприемат за глупак. На никого няма да позволя да си играе с мен. Такъв съм.

Сашка прехапа долната си устна.

– Някой опитвал ли се е да те подведе?

Лицето на Ангел се изкриви подигравателно.

– Но тогава хората ще се страхуват да сбъркат пред теб – каза Сашка – и това няма да е отговор на чесното ти и справедливо отношение към тях.

– Да, но се получава, – доволно заяви Ангел. – Така остават много малко такива, които биха ме излъгали.

В дома на Петър и Мария растяха две малки деца, момче и момиче. Те бяха добри родители и им се искаше да ги възпитат правилно.

Днес времето беше дъждовно и децата тихо си играеха в стаята с играчките. Всяко от децата бе избрало и си играеше с играчката, която му харесваше най-много.

Скоро тишината бе нарушена.

– Дай ми това, – протегна ръце към играчката на сестра си Михаил.

– Няма, – Дора притисна играчката до гърдите си и даде гръб на брат си.

Обстановката беше напрегната. Ако оставеха децата сами да се разберат, щеше да се стигне до дърпане на коси и разменяне на удари.

Петър погледна дъщеря си и каза съвсем спокойно:

– Дора, ти доста си поигра с камиончето, сега можеш да го дадеш на Михаил да играе.

Момиченцето нацупи устни и погледна настрани недоволно.

Петър взе нежно Дора на ръце и побутна с ръка камиончето към сина си. След това се обърна към Дора и каза:

– Харесва ли ти, когато татко си поделя с теб сладоледа?

Момиченцето прегърна баща си, погледна го с широко отворени очи и каза:

– Да.

– Добре! Тогава подели играчката си с Михаил, а по-късно той ще я сподели с теб. Договорихме ли се? Можеш ли сега сама да му подадеш камиончето?

Дора взе играчката и внимателно я подаде на Михаил, който през цялото това време не помръдваше и стоеше с ококорени очи.

– Ти си умница, Дора, – каза Петър.

Дора наведе срамежливо глава надолу, а по бузите ѝ избиха издайнически червени петна.

Петър се обърна към сина си каза:

– Мишо, сега ти можеш да благодариш на сестра си.

По лицето на Михаил се разля щастлива усмивка. Той погледна сестра си и нежно ѝ каза:

– Благодаря.

Дора топло погледна брат си, а след това се обърна и се усмихна на баща си. Тя усети, че е направила нещо правилно и остана доволна от постъпката си.

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..