Архив за етикет: упование

Запази радостта си

images„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.

Когато съм немощен, тогава съм силен

indexДа си силен пред хората и да си силен пред Бога, са две съвсем различни неща.

Господ е открил на апостол Павел, че Неговата сила „е съвършена в немощ“. И Павел усвои този урок: “ ….когато съм немощен, тогава съм силен“.

Какъв е този парадокс? Това съвсем не са думи, които противоречат на здравия разум.

Едва когато Павел е осъзнал своята немощ и се е отдръпнал в страни, Бог е подействал чрез него.

Ако се опитваме да изпълним Божията воля със свои сили, то честта за всички получени резултати се пада на нас. Но с Бога така не бива!

Ако позволим да действа чрез нас Божията сила, цялата слава ще принадлежи на Него. Така и трябва да бъде.

В Стария Завет, Бог заповядваше на лидерите на Израел постоянно да намаляват размера на армиите си и обявяваше предварително как ще бъде спечелена победата. Защо правеше така?

За да могат, да възлагат цялото си упование на Бога и да не разчитат на собствените си сили.

Божие дело, което се прави по Божия начин, никога няма да остане без Божията помощ.

Зад всичките беди сияе победата

imagesВ групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Бог е моето убежище и защита

indexУбежището е безопасно място, където никой не може да ни навреди. Твърдината или крепостта е укрепена стена, която почти не може да се превземе с обичайни средства.

Мартин Лютер е написал прекрасен химн:

„Нашата твърдина е вечния Бог,
Той е сила и защита.
От беди ще ни помогне да се измъкнем,
в Него е животът ни скрит“.

Колко прекрасно е казано в химна за Божията сила и надеждната защита, която Той ни предоставя.

Грижи ли се Бог за нас със теб? Можем ли винаги да се обръщаме към Него с упование и вяра, когато са ни обхванали голяма скръб и са ни притиснали изпитания? Да, винаги и на всяко място!

Какви доказателства за неговата любов още са ни нужни? Той изпрати Своя Син Исус Христос, за да умре за нас.

Възраждането на българския дух

indexПървата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.

Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.

Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.

Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“

– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.

– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.

– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.

– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.

След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:

– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…

Никой в залата не можеше да отрече това.

– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.

Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …

Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.

– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……

Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.

Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.

Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.

Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.