Едно лято си казах:

– Имам нужда от море, от морски въздух за подсилване.

И аз се отправих към морския бряг, но морето, плискайки своите вълни ми прошепна:

– Не е в мен.

Престоят ми на морето не ми донесе това, за което мечтаех.

Тогава си казах:

– Ще намеря почивка на планинските възвишения.

И отидох в планината. Събудих се рано сутринта.  Пред мен бе величествена планина, която толкова много желаех да видя.

Но тя също ми каза:

– Не е в мен!

И тя не ми даде желаното удовлетворение.

О, имах нужда от океана на Неговата любов. И от планинските висоти на Божиите истини вътре в мен. Аз се нуждаех от тази мъдрост, за която бездната казваше:

– Не е в мене тя!

Мъдростта е несравнима със скъпоценните камъни и златото. Христос е нашата мъдрост, която задоволява нашите най-дълбоки нужди.

Нашето вътрешно вълнение може да бъде успокоено само от откровението на Неговото вечно приятелство и любов към нас.

Не можете да удържите орел в гората. Може да съберете около него избрани пернати певци, да му предоставите място на най-красивия бор, да поръчате на другите птици да го снабдяват с отбрана храна, но към всичко това той ще се отнесе с презрение.

Разперил могъщите си крила, устремил очи към Алпийските върхове, той ще се понесе високо към чертозите на предците си, сред непристъпните скали, където се чува музиката на дивите виелици и грохотът на водопади.

Душата на човека, с нейните орлови влечения към висините, не може да се успокои извън своето местообитание на „скалата на времето“. Чертозите на нейните предци са на Небесата.

Нейните планински укрепления се намират в самия Бог и в Неговата неизменна верност. Нейният царствен полет се носи в посока към Вечността.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Първоначално наричали пиротехническите бомби хибрида между бомба и пушка. Това бил шкембест буркан пълен с барут, който се инсталирал под вратите на укрепленията и се взривявал чрез запалване на фитил. Досещате се, че сапьорите често са имали трудни ситуации. Те трябвало да се скрият по време на взрива в някое по-закрито място.

Смята се, че думата „пиротехническа бомба, фишек, фойерверки“ идва от френската дума petar, която означавала „пръдня“.

Ако си спомняте в „Хамлет“ в третата част главния герой говори на приятелите си Розенкранц и Гилденщерн:

„Смешно ще стане ако този, който взривява се пръсне във въздуха…..“

При един от преводите тази фраза била преведена по друг начин:

„В това е забавата, че багерът ще се взриви от тази мина…“

В оригинал звучи така:

„…hoist with his own petar…“

и буквално означава:

„….Ще се взриви от собственото си пърдене“.

Навярно публиката би останала във възторг от подобни шеги!