Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

Бе жега и непоносима горещина. Човеците се обливаха в пот, търсеха прохлада, но не я намираха. Не им стигаха ежедневните проблеми, с които се сблъскваха, а сега и това непоносимо бреме.

Антон в този зной по нищо не се различаваше от останалите. Той бе обронил глава и тежко дишаше.

Атанас също усещаше капризите на сезона, но изглежда това не му се отразяваше. Свирукаше си и весело крачеше.

Атанас забеляза оклюмалия се под дебелата сянка Антон и реши да види какво става с него. Приближи го и тъй като нямаше никаква реакция, попита:

– Антоне, лошо ли ти е?

– Какво очакваш в такъв слънчев потоп? – измърмори недоволно Антон. – Какво да скачам и да се радвам ли в тази непоносима пещ? Погледни ме целият съм мокър и едва дишам.

– Е, по-спокойно, – усмихна се Атанас, – топло е, но не е чак толкова лошо.

Антон повдигна глава, въздъхна тежко и каза:

– Чудя ти се, на теб жегата не ти ли влияе? Гледам те усмихнат и весел. Как го правиш това?

– Всеки ден правя едно от най-ободряващите упражнения, – засмя се Атанас.

– И какво е това ободряващо упражнение? – попита недоверчиво Антон.

– Прекарвам време в хваление към Бога, – отговори Антон.

– Хмм … Ти сериозно ли говориш?

– За теб е от жизненоважно значение да разбереш, че времето, прекарано в пълно поклонение на Бога, ще ти даде способността да устоиш на бурите в живота, дори и в жегата. Да хвалиш Господа всеки ден – под душа, докато се разхождаш или вършиш друга дейност, именно това ще ти даде възможност да погледнеш на ситуациите в живота си от друга гледна точка.

– За това ли ходиш с бодра крачка и весело сърце? – нещо бавно започна да се пречупва в Антон. – Аз си мислех, че като ходя на църква, нали там пеем, това е напълно достатъчно.

– Тогава си станал анорексичен християнин, – отбеляза Атанас. – Ако пееш само в неделя изпускаш най-хубавото от живота.

Антон все още гледаше приятеля си, но не искаше да се съгласи с него напълно. Виждайки реакцията му, Атанас продължи весело:

– Нима искаш да изпуснеш удоволствието да се очистиш от шлака в живота си, да се отърсиш от скръбта и да облечеше одеждите на хваление?

– Не знам, – уклончиво поклати глава Антон.

– Чуй това е най-великата размяна, която можеш да преживееш. Вместо пепел венец, миро на радост вместо плач, песен в замяна на унилия дух. И това е с цел да се наречем „дървета на правда насадени от Господа, за да се прослави Той“.

На Антон вече не му бе горещо, той бе готова да пее и прославя Бога!