Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Седяха на пейката и въпреки, че времето беше хубаво, между тях се усещаше подтиснатост и някаква тиха тъга.

Ваня го следеше напрегнато.

– Нещо трябва да се е случило с вас, – каза тя, очаквайки да чуе нещо интересно.

Кирил се усмихна някак особено.

– Когато бях малко момче, прочетох „Двайсет хиляди левги под морето“. Обикнах капитан Немо. Самото му име означава „никой“. Знаете ли това?

– Да, – каза Ваня.

– Да плаваш под световния океан, за да излекуваш човек от желанието му да се самоунищожи. Човек не може да бъде излекуван, щом не иска това. Само едно дете е израз на чистотата на човешката природа, а светът стоварва върху него разруха, мръсотия, насилие, ….

– Можете ли да уточните, какво точно имате в предвид?

– Спомняте ли си, когато бяхте малко момиченце? Вярвахте в приказките нали? А как преживяхте шока, когато всяка една от тях се рушеше пред лицето ви? Няма Пепеляшка. Няма Дядо Мраз. Баща ви не е идеален. Дори не е добър. Той мисли само за себе си. А това те наранява.

Очите на Кирил станаха мрачни и студени.

– Няма го идеалния принц, който да те заведе в своя замък, – продължи с болка Кирил. – Всички са двуличници и искат едно и също от теб, не се интересуват как се чувства малкото нежно аз, което живее скрито в сърцето ти. Те искат да те използват и да те хвърлят на боклука.

Това беше едно малко момче наранено, отхвърлено и неразбрано, което въпреки, че изглеждаше като възрастен, не бе успяло да порасне. Болката, отчуждението и липсата на любов не му бяха дали възможност да възмажее и да намери мястото си в живота.

Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

Според заключенията на учените, публикувани в списанието на Clinical Psychiatry, повечето хора, приемащи антидепресанти могат да не бъде депресирани изобщо.
Учените са установили, че над две трети (69%) от хората, приемащи антидепресанти не отговарят на критериите за голямо депресивно разстройство, известно като клинична депресия.
Антидепресантите се предписват и за други психични разстройства. Но изследователите са открили, че 38 процента от тези, които приемат тези лекарства, не отговарят на критериите за обсесивно-компулсивно разстройство, паническо или тревожно разстройство и социална фобия.
Експерт по психични заболяване Howard Forman казва: „Ние всички имаме моменти на стрес, тъга или периоди на съмнение в себе си, но те не ни прави психично болни“.
Официално се препоръчва клиничната депресия да се диагностицира, ако човек има пет или повече симптоми на депресия за две седмици, в по-голямата част от деня или почти всеки ден.
Симптомите включват потиснато настроение; загуба на интерес или удоволствие от дейности; намаляване или увеличаване на теглото или промени в апетита; Безсъние или увеличава желанието за сън. Други симптоми: безпокойство или поведенческо инхибиране; умора или загуба на енергия; чувство за малоценност или прекомерна вина; затруднения при вземането на решения, или затруднена концентрация, мисли за смърт или самоубийство.
Данните също така показват, че най-често се предписват антидепресанти в Исландия, Канада, Дания, Швеция и Португалия, най-слабо в Чили и Южна Корея.