Бе пусната обява: Търся монтажници за система от канализации.

Скоро телефона иззвъня.

– Да.

– Здравейте, обаждам се във връзка с обявата.

– Слушам ви.

– Нужна ми е работа, след два месеца постъпвам в армията.

– Без опит щях да ви взема, но за два месеца …. За толкова вие на нищо няма да се научите.

– Чуйте ме, трябва да спечеля малко пари за майка ми, преди да замина.

– Вие не умеете да монтирате тръби?

– Мога да копая и да нося тежки неща. При вас има ли такава работа. Може и по-евтина да бъде работата.

„Колко е настойчив, – помисли си Попов. – Как да го отпратя без да бъда груб?“

И тогава той си спомни как за първи път започна работа. Нямаше никакъв опит. Отиваше по два три пъти в една кантора и получаваше по-малко от другите.

– Добре, – каза Попов, – ела утре на обекта. Вземи си работни дрехи и гумени ботуши.

Васко много се зарадва.

На другия ден той много се стараеше на строежа. Попов помоли охраната:

– Моля те, Добри, наглеждай този новия, когато аз не съм на обекта.

На обяд Добри се обади на Попов:

– Нали искахте да наблюдавам новия?

– Как е той?

– Всички седят, а той копае.

– Сам?! Обади ми се и при следващото обхождане, моля те.

За два месеца Васко се научи да работи на багер, като повдигаше различни видове оборудвания. Започна да разбира по малко и от чертежите. Това беше вторият човек в бригадата, който не се кръстеше при вида на чертежа на профила на кладенеца.

Васко никога не си позволяваше да пие на работа с другите мъже. Първи идваше на работа и последен си отиваше. Стараеше се и то много.

След двата месеца получи толкова пари колкото останалите за същото време.  При него нямаше нито една глоба, нито едно мъмрене или наказание.

Старайте се , стремете се и напредвайте, даже и да ви отказват, претърпете и предложете да поработите „безплатно“.

Наоколо беше тъмно. Дора се събуди, но не можа да определи, колко точно е часът. Усети, че съпругът ѝ, който спеше до нея, странно хрипти, сякаш се даваше и не му стигаше въздух.

Бързо светна лампата и се разтрепера. Наистина Дони се давеше, а от устата му течеше кръв. На възглавницата му се бе образувало малко червено петно.

Протегна ръка към телефона и набра Бърза помощ:

– Ало мъжът ми се дави …..от устата му тече кръв….Иван ….Вазов ….. 18.

– Тръгваме веднага, – отзоваха се веднага отсреща.

Дора имаше чувство, че мъжът ѝ си отиваше. Едва успя да го обърне на една страна, както бе чувала, че се прави в такива случаи. Очите му бяха отворени, но върху тях имаше бяла пелена.

Тя хвана ръката му и хлипайки започна:

– Господи, притеснена и уплашена съм…… Не знам какво да правя, докато дойде линейката, – силен плач разтърси тялото ѝ. – Господи, ако той сега умре и не отиде при Теб ….. все още не е готов, ….. има нещо, което не е простил ….. изповядал ……, върни го, дай му живот, за да се поправи.

Тя плачеше и тъжно го гледаше.

Изведнъж пелената от очите му падна. Дони гледаше право във нея.

– Какво се е случило? – попита той. – Защо плачеш?

Тя го прегърна силно и се разрида. Между хлипанията ѝ се долавяше:

– Благодаря ти, Господи…… Ти си чудесен…. Няма друг… като Теб.

Скоро пристигна и лекарят. Той прегледа Дони. Премери кръвното му и с апарата от линейката му направи кардиограма.

– На косъм е бил, – каза докторът, като погледна разплаканата жена. – Цяло чудо е, че още е жив след това, което е преживял.

После той дълго обяснява на Дора с медицински термини, какво е станало със съпруга ѝ.

Тя нищо не разбра от разясненията му, но едно знаеше, че мъжът ѝ умираше, но не беше готов още да си отиде и Бог го бе върнал обратно. Дал му бе втори шанс, за да се поправи.

Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.

Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.

Както всички пенсионери Елена Петрова имаше пластмасова карта за теглене от банкомат.

Днес дъщеря ѝ имаше рожден ден и тя реши да изтегли пари, за да ѝ купи подарък. Речено сторено.

Отиде до най-близкият банкомат, извърши исканите операции и получи леко смачкана банкнота от 50 лева. Банкнотата предизвика леко съмнение у Елена и тя я разгледа внимателно, изглеждаше ѝ доста странно. Явно банкнотата бе фалшива.

Тя беше на 69 години, но за първи път ѝ се случваше такова нещо.

– Наистина ли тази банкнота е фалшива или така само ми се струва? – каза си възрастната жена.

Отиде до един от нововъведените автомати и си поръча храна и газирана напитка, но автоматът няколко пъти ѝ върна банкнотата.

Когато сподели с приятелката си Магдалена, която живееше в съседния вход, тя я посъветва:

– Иди до банката, на която е този банкомат и им кажи какво е станало. Или най-малкото им се обади по телефона. Трябва да го има на банкомата, нали при авария на него трябва да се звъни.

– Там няма да ми повярват и кой знае в какво могат да ме обвинят, – каза уплашено Елена.

– Иди в близкия супермаркет и пазарувай, като платиш с нея, – предложи Магдалена.

– Ако ме хванат с тази фалшива банкнота, ще изглеждам още по-подозрителна, – смръщи вежди Елена.

– Тогава иди в полицията, – вдигна ръце Магдалена.

– Ще почнат разпити, разследвания, …., а могат и да ме обвинят в нещо, въпреки напредналата възраст, – каза ужасена Елена.

Жената плачеше и не знаеше къде да отиде, защото се страхуваше, че няма да ѝ повярват, а може и да я съдят….

Тази история може и да не се е случила точно така, но ако в ръцете ви попадне фалшива банкнота и не можете да я върнете,  нито да я замените, как бихте постъпили?

Въпроса остава открит ….