Стилянов беше много угрижен и притеснен. Сновеше в стаята като затворен звяр и пъхтеше отчаяно.

– Трябва да сложа край на това и то на всяка цена. Така не може да продължава, – повтаряше си го по няколко пъти на ден и го мислеше сериозно.

Заради няколко дни и нощи, в които получи прилив на адреналин, имаше опасност да загуби всичко, което имаше.

Наблюдаваше я. Тя бе младо момиче, не бе дори красива, 15 години по-млада от съпругата му и почти 10 години години бе по-голяма от сина му.

Изведнъж видя как животът му се разтъсва застрашително.

Няма значение какво бе направил. Но как се замислеше над глупостта, която бе извършил, потръпна. Странно, но и сега, когато я видеше, я желаеше повече от всяка друга.

Брака му бе съвършен, имаше прекрасна съпруга, мила, любяща и красива …. Всички негови приятели и познати му повтаряха:

– Ти си невероятен късметлия!

И той наистина беше такъв.

Но животът му бе станал предсказуем ……. Може би това бе причината, която го тласна към Меги.

Жена му се  отнасяше доста сериозно към секса. Опитваше се да му достави удоволствие и никога не му отказваше, когато той искаше, но никога не предприемаше първата крачка.  Да бъдат интимни някъде навън, за нея бе лудост.

Съпругата му стриктно изпълняваше задълженията си. Придружаваше децата до училище. Измисляше меню за седмицата. Правеше планове за празниците. Планираше вечерите с приятелите, но нещо във взаимоотношенията им липсваше.

Имено това го привлече към Меги. Тя винаги бе изобретателна, готова всеки момент да поеме риск. За Меги сексът беше нейната същност.

– Аз съм мръсник, щом поставям тези качества пред любовта, верноста и семейното щастие, – неспокойно си говореше той.

До сега се харесваше. Правеше каквото трябва. Помагаше на хората. Беше внимателен и добре се отнасяше с децата. Бе се проявил като предан приятел и опора за всеки, но запознанството с Меги промени всичко това.

Сега знаеше:

– Аз съм лъжец, измамник, незаслужаващ такава великолепна съпруга, – безпокойството му нарастваше още повече.

Отначало си търсеше извинение:

– Това е просто флирт, кратка забежка за една нощ.

Смяташе, че по този начин брака му ще се съживи и ще оцени по-добре съкровището, което имаше.

Само че Меги бе повече от флирт, той все повече се привързваше към нея. Бе станала като наркотик за него. До сега не бе срещал друга като нея. Тя го бе изкарала от успешната кариера и съвършен брак.

Меги не знаеше какво е морал. Веднъж призна:

– Не знае броя на мъжете, с които съм спала, – погледна го изненадано и се усмихна. – Да не мислиш, че си водя статистика.

Тя пиеше прекалено много и от време на време посягаше към наркотиците. Беше от жените, които той презираше и мразеше, затова не можеше да си обясни:

– Какво всъщност правя при нея, освен че се наслажавам на секса с нея?

За него това бе опасно, защото бе открил невероятен източник на вълнение.

Животът му вървеше към провал, ако не се осъзнаеше и отърсеше, нищо хубаво не го очакваше.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

  Този следобед слънцето надви облаците и се усмихна на    хората.  Това донесе надежда, радост и добри очаквания. Хората копнееха за нещо по-добро, решения, които да оправят живота   им.

Симов седеше в сладкарницата и размишляваше върху нещата, които се бяха струпали върху главата му. Така го завари Теодосий.

Симов го видя, махна му с ръка и го покани на стола срещу себе си. Двамата се познаваха много добре, бяха преминали през доста перипети в живота си.

– Не мога да виня Меги и Деси за моите провали, нали аз бях ги избрал за съпруги, – продължи Симов на глас с размишленията си.

– Проблема беше основно в теб, – включи се веднага Теодосий. – Той се корени дълбоко в самата ти същност.

– Знаеш ли? – каза тихо Симов. – Анализирах всичките си връзки, започвайки с децата, преминавайки през приятели и завършвайки с подчинените.

– Е и какво – засмя се Теодосий, – да не си получил специално просветление?

– Установих, че цял живот съм се обграждал със слаби хора, – продължи размишленията си Симов, – с надеждата, че в замяна на грижите, които полагам за тях, ще получа малко обич или поне малко благодарност.

– И резултата е бил катастрофален, – уточни Теодосий. – Нима не си забелязал, че колкто повече даваш, толкова повече злоба получаваше?

– Оценяваха ме само силните, – каза с тъга Симов.

– Никой не изпитва благодарност, за това, че го превръщаш в инвалид или човек, който е неспособен да направи нещо, – каза Теодосий. – Не можеш вечно да се грижиш за другите. Идва момент, когато човек се уморява и ги оставя.

– А те се почувстваха предадени и ме намразиха, – допълни Симов.

– Така е станало и с двете ти съпруги, някои приятели, клиенти, с почти всичките ти служители ……. – каза Теодосий като гледаше Симов право в очите.

Най трудно е да започне човек да се променя. Когато започне този процес, се разклащат основите на сградата, която представлява живота на даден индивид. Равновесието се нарушава и всичко се срутва.

И все пак Симов трябваше да започне от някъде. Нужно му бе преустройство и промяна. Хубавото е, че го осъзнаваше. Беше разбрал, че трябва да започне от себе си, а след това щеше да подреди и останалите разбити парчета в живота си, до колкото това беше възможно.

Представете си рибки, които живеят в аквариум с изпъкнало стъкло.
Какво ли си мислат за нашия свят, като ни гледат през изкривеното стъкло и не могат да се измъкнат оттам?
„Не е възможно да се запознаят с изтинската същност на реалността. Понякога си мислим, че реално си представяме света, но образно казано, ние сме обречени да прекараме живота си в аквариум, тъй като възможностите на нашето тяло не ни позволяват да го напуснем“.
Това са расъждения на английския физик и теоретик Стивън Хокинг.
Впечатлени от тази метафора властите на италианския град Монца, преди няколко години, са забранили със закон рибите да се държат в кръгъл аквариум. Така изкривяването на светлината няма да попречи на рибките да възприемат света такъв, какъвто е.