Влезеш ли в дома на Петко, ще видиш във всички стаи окачени множество часовници. Изглежда това му бе слабост.

Веднъж приятелят му Дичо го попита, гледайки това многообразие от показващи времето механизми:

– За какво ти е всичко това?

– Тяхното тиктакане и звънене, ме успокояват, – призна си Петко. – Сигурно изпитвам вътрешен страх от това да закъснея, а може би всичките тези часовници потискат моите притеснения, че ще пропусна нещо важно.

Дичо се усмихна и каза:

– За разлика от теб Исус винаги е знаел кога е подходящото време – да изцерява, да поучава, да укорява, да се оттегля, да посещава празнични вечери.

– Е, да, – поклати глава Петко, – Той е знаел, че царското Му влизане в Ерусалим на Цветница ще бъде последното за Него.

– Тогава удивително чудо се е случило сред палмите, – плесна с ръце възторжено Дичо.

– Големи тълпи хора са разпознали в кроткия мъж на смиреното магаренце техния Месия, – Петко продължи да разнищва нишката на историята – изпълнението на цялото Старозаветно Писание. Възгласите им: „Осана!“ показваха, че те са познали времето, когато техният Цар е яздил право към живота им и е изисквал тяхната преданост.

– А днес осъзнаваме ли в какво време живеем? – попита Дичо.

– Днес е времето, – наблегна Петко, – когато всеки от нас трябва да престане да се колебае и да признае Исус Христос за свой Господ и Спасител.

– Интересното е, – отбеляза Дичо, – че Исус идва днес лично при нас, както в онези паметни дни.

Нека Му се поклоним и да Го приемем в сърцата си.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.

Михаил се терзаеше. Той бе влязъл в извънбрачна връзка с девойка, а съвестта го изобличаваше мощно.

Един ден Михаил не издържа и отиде при пастира на църквата, която посещаваше.

Той призна пред него:

– Искам да живея правилно, според Писанието, но сърцето ми настойчиво ме дърпа в друга посока.

След като разказа случая си, Михаил млъкна, очаквайки да чуе недвусмислено осъждане на греха си.

Пастирът също мълча известно време.

– Завиждам ти, – каза накрая той.

Михаил се обърка:

– Как трябваше да разбирам думите ви? – попита той.

Пастирът започна да обяснява:

– В живота има много стълби, на всеки човек е дадена негова собствена. Стълбите представляват житейски предизвикателства и трудни избори. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са стълби, които ни отвеждат до по-големи висоти. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-висока е стълбата.

Михаил мълчеше и само поклащаше глава от време на време, а пастирът продължаваше да разяснява:

– Бог ти е дал това трудно изпитание, защото вярва, че можете да го преодолееш. Той ти е дал способност да го направиш. Само на много силни хора се дава такава трудна стълба. Сега разбираш ли защо ти завиждам?

Пастирът не укори Михаил, но напълно промени възприятието му за ситуацията, в която се намираше.

Михаил вече не беше грешна жертва на обстоятелства, които е извън неговия контрол, а по-скоро бе благословен с чудесната възможност да се изкачи по духовната стълба, чиито горни стъпала бяха по-високи от тези на повечето хора.

Неговото изпитание не бе източник на срам и страдание, а знак на специално доверие и благоволение от страна на Бога.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.